Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 80

С течение на времето щеше постепенно да се уморява от това упражнение. Щеше да й се струва все по-изтощително да извиква във въображението си, да отупва от праха, да вдъхва живот на нещо отдавна мъртво. Щеше да настъпи ден, всъщност години по-късно, когато Лайла нямаше повече да оплаква загубата му. Или поне не толкова безутешно. Щеше да дойде ден, когато чертите на лицето му щяха да започнат да избледняват в паметта й, ден, в който нямаше да хуква навън, щом чуеше някоя майка да вика по име сина си, наречен Тарик. Нямаше да й липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше неин непрестанен спътник — като илюзорната болка в ампутиран крайник.

Само в редки случаи, докато гладеше риза или люлееше децата си на люлка, нещо незначително — топлината на килима под краката й в горещ ден или извивката на челото на непознат — щеше да я връща към спомена за онзи техен следобед. И всичко щеше да нахлува отново. Непринудеността. Смайващата дързост. Непохватността. Разкъсващата болка, екстазът, тъгата. Топлината на сплетените им тела.

При този спомен дъхът й щеше да секва.

Но после всичко щеше да отмине. Моментът щеше да отлети. И тя нямаше да чувства нищо друго освен смътно безпокойство.

Реши, че е казал: „Причинявам ли ти болка?“ Да. Това беше. Лайла беше щастлива, че си е спомнила.

После баби се провикна от горната площадка. Молеше я да се качи бързо.

— Съгласи се! — пошушна й той, а гласът му трепереше от едва сдържана възбуда.

Тримата седнаха на леглото в стаята на мами. Ракетите свистяха в небето — силите на Хекматияр и Масуд не спираха да се сражават. Лайла знаеше, че някъде в града някой току-що е умрял и че над някоя рухнала къща се стеле саван от черен дим. На сутринта по земята щеше да има трупове. Някои щяха да бъдат прибрани. Други не. После кучетата на Кабул, които вече бяха харесали човешкото месо, щяха да пируват.

Въпреки това Лайла изпита силно желание да хукне през тези улици. Едва сдържаше щастието си. Трябваше да си налага да седи кротко, да не крещи от радост. Баби каза, че тримата ще отидат първо в Пакистан и ще подадат молба за визи. Пакистан, където беше Тарик! Той беше заминал само преди седемнайсет дни, изчисли развълнувано тя. Ако мами беше склонила седемнайсет дни по-рано, можеха да пътуват заедно. И сега, в този момент, тя можеше да е с Тарик! Но вече нямаше значение. Тя, мами и баби тръгваха за Пешавар, където щяха да намерят Тарик и родителите му. Със сигурност щяха да ги открият и заедно да се заемат с уреждането на документите. А после… кой знае? Кой знае? Европа? Америка? Може би, както баби казваше, някъде близо до морето…

Мами беше полегнала, подпряла рамене на таблата на леглото. Очите й бяха подути. И ровеше в косата си.

Три дни преди това Лайла беше излязла навън да поеме глътка въздух. Стоеше облегната на портата, когато чу силен пукот, мярна нещо, прелитащо покрай дясното й ухо, а после разхвърчани тресчици. След смъртта на Гити, след хилядите стрелби и неизброимите ракети, обсипали Кабул, тъкмо тази единствена кръгла дупка в портата на два-три пръста от главата на Лайла накара мами да прогледне. Накара я да разбере, че една война й е струвала вече две деца, а тази, сегашната, може да й струва и последното.