Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 82

— Няма да продадеш това, нали? — попита Лайла и вдигна сватбената й рокля. Тежките дипли се изсипаха в скута й. Лайла прокара пръсти по дантелата и панделката около врата, по пришитите перли на ръкавите.

Мами повдигна рамене, взе роклята от ръцете й и я метна безцеремонно върху купчина дрехи. Сякаш отскубна лепенка от рана, помисли си Лайла.

Баби имаше най-мъчителната задача.

Лайла го завари в кабинета да оглежда с печална физиономия рафтовете с книги. Беше облечен в купена на старо тениска с щампа на червения мост на Сан Франциско. Над разпенените води се стелеше гъста мъгла и поглъщаше кулите на моста.

— Нали знаеш старата игра — каза той. — На самотен остров си. И имаш право на пет книги. Кои избираш? Никога не съм си помислял, че наистина ще ми се наложи да го правя.

— Ще трябва да ти съберем нова библиотека, баби.

— Хм. — Той се усмихна тъжно. — Не мога да повярвам, че напускам Кабул. Тук следвах, тук започнах първата си работа, станах баща. Странно ми е, като си помисля, че скоро ще спя под небето на чужд град.

— И за мен е странно.

— Поемата за Кабул не ми излиза от главата цял ден. Написал я е Саиб-е Табризи — през седемнайсети век, мисля. Знаех я цялата, но сега си спомням само два стиха:

Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, нито хилядата сияйни слънца, скрити зад зидовете му.

Лайла вдигна очи и видя, че той плаче. Прегърна го през кръста.

— О, баби. Ще се върнем, когато войната свърши. Ще се върнем в Кабул, иншаллах. Ще видиш.

На третия ден сутринта Лайла започна да изнася купчините вещи на двора и да ги трупа до портата. После щяха да хванат такси и да откарат всичко в заложна къща.

Лайла не преставаше да снове напред-назад и да пренася камари дрехи и съдове, кашон след кашон с книгите на баби. Към обед, когато планината от вещи до портата вече стигаше до кръста й, трябваше да е капнала от умора. Но знаеше, че с всяка крачка се приближава до часа на срещата си с Тарик, и с всяка крачка нозете й ставаха по-пъргави, ръцете й — по-неуморни.

— Ще ни трябва голямо такси.

Лайла погледна нагоре. Мами се провикваше от спалнята си. Беше опряла лакти на перваза на прозореца. Ярките слънчеви лъчи огряваха сивеещата й коса и измъченото слабо лице. Мами беше в същата кобалтовосиня рокля, която носеше на празничния обяд преди четири месеца, кокетна рокля за млада жена. Но сега Лайла видя горе една старица. Възлести ръце, хлътнали слепоочия и уморени очи с тъмни кръгове — съвършено различна от пълничката жена с кръгло лице, усмихваща се лъчезарно от онези пожълтели сватбени снимки.

— Две големи таксита — рече Лайла.

Виждаше и баби да трупа в дневната кашони с книги.

— Прибери се, като свършиш — каза мами. — Ще обядваме. Варени яйца и снощния боб.

— Най ги обичам — отвърна Лайла.

Изведнъж се сети за съня си. Тя и Тарик на дюшек. Океанът. Вятърът. Дюните.

Запита се как точно звучаха пеещите пясъци.