Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 79

Но Лайла мислеше за мами, неотстъпчива и безкомпромисна като муджахидините, за изражението й, пропито с озлобление и отчаяние. Мислеше за баби, който отдавна се беше предал и си оставаше един тъжен и жалък противник на мами.

„От време на време си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.“

Такива бяха обстоятелствата в живота й, неизбежните му истини.

— Ще поискам от кака Хаким ръката ти. Той ще ни благослови, Лайла. Сигурен съм.

Тарик не преставаше да говори. Отначало гласът му беше тих, после висок, умолителен, увещаващ; лицето му бе изпълнено с надежда, сетне съкрушено.

— Не мога — каза Лайла.

— Не говори така. Обичам те.

— Съжалявам.

— Обичам те.

Колко дълго беше чакала да чуе тези думи от него?

Колко пъти бе сънувала, че ги изрича? И ето, че най-сетне ги чу, но по ирония на съдбата те я сломиха.

— Не мога да зарежа баща си — промълви тя. — Аз съм всичко, което му е останало. И неговото сърце няма да издържи.

Тарик го знаеше. Знаеше, че и тя като него не може да загърби задълженията в живота си, но увещанията продължиха — неговите молби и нейните откази, неговите предложения и нейните извинения, неговите и нейните сълзи.

Накрая Лайла го помоли да си тръгне.

На прага го накара да й обещае, че ще замине, без да се сбогува, и затвори. Облегна гръб на вратата, разтрисана от ударите на юмруците му, впила една ръка в корема си и притиснала уста с другата, а той говореше отвън и обещаваше, че ще се върне, че ще се върне за нея. Лайла стоя така, докато Тарик не се измори, докато не се отказа, а после се вслушваше в неравните му стъпки, докато те заглъхнаха, докато всичко утихна освен оръдейната стрелба по хълмовете и блъсъците на сърцето й, разтърсващи корема, слепоочията и костите й.

26

Беше най-горещият ден от годината. Планините преграждаха пътя на палещата жега и градът се задушаваше. От дни нямаше ток и вентилаторите в Кабул бездействаха, едва ли не с насмешка.

Лайла лежеше неподвижно на дивана в дневната с подгизнала от пот риза. Всяко издишване опарваше върха на носа й. Чуваше родителите си да разговарят в стаята на мами. Преди няколко нощи, както и предишната нощ тя се събуди и й се стори, че чува гласовете им долу. Откакто един куршум проби дупка в портата им, вече разговаряха всеки ден.

Вън отекна далечният тътен на артилерия, а после, малко по-близо — трещенето на дълъг картечен откос, последван от още един. В душата на Лайла също се водеше битка — чувството за вина и срамът се бореха с убеждението, че онова, което двамата с Тарик извършиха, не е греховно, че е естествено, добро, красиво, дори неизбежно, подтикнато от опасението, че никога повече няма да се видят.

Лайла се извъртя на една страна и се опита да си спомни нещо. В един момент, когато бяха на пода, Тарик отпусна чело върху нейното. После изрече задъхано нещо, дали беше: „Причинявам ли ти болка?“ или „Това причинява ли ти болка?“

Лайла не можеше да реши кое от двете беше изрекъл.

Причинявам ли ти болка?

Това причинява ли ти болка?

Само две седмици, откакто беше заминал, и ето, че вече се случваше — времето размиваше очертанията на онези отчетливи спомени. Лайла се гмурна надълбоко в съзнанието си. Какво беше казал? Изведнъж й се стори жизненоважно непременно да е наясно. Тя затвори очи и се съсредоточи.