Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 77

Докато четяха сура „Ал Фатиха“ за Гити в деня след гибелта й, Лайла седеше потресена в пълната с ридаещи жени стая. За пръв път в живота й беше умрял някой, когото тя познаваше, с когото беше близка, когото обичаше. Не можеше да осъзнае необяснимия факт, че Гити вече я няма. Гити, с която си беше разменяла тайно бележници в клас, чиито нокти беше лакирала и й беше скубала с пинцети косъмчета от брадичката. Гити, която щеше да се омъжи за вратаря Сабир, беше мъртва. Разкъсана на парчета. Лайла най-сетне заплака за приятелката си. И всички сълзи, които не можа да пролее по време на погребението на братята си, рукнаха.

25

Лайла не можеше да помръдне, сякаш всяка нейна става беше гипсирана. Водеше се някакъв разговор, но тя сякаш не участваше в него, а просто подслушваше отдалеч. Тарик говореше, а тя си представяше живота си като изгнило, прокъсано въже с разпадащи се влакна.

Този августовски следобед на 1992 година беше горещ и задушен, а те бяха в дневната у Лайла. Мами цял ден се беше оплаквала от стомашни божи и само преди минути баби я беше завел на лекар въпреки ракетите, които Хекматияр изстрелваше от юг. А сега тук беше Тарик, седеше на дивана до Лайла, забил очи в земята и стиснал ръце между коленете си.

И казваше, че напуска.

Не квартала. Не Кабул. А изобщо страната.

Напуска.

Пред очите й се завъртяха черни кръгове.

— Къде? Къде ще отидеш?

— Най-напред в Пакистан. В Пешавар. После не знам. Може би в Индостан. В Иран.

— Колко време?

— Не знам.

— Питам от колко време знаеш?

— От няколко дни. Исках веднага да ти кажа, Лайла, кълна се, но не посмях. Знаех колко ще се разстроиш.

— Кога?

— Утре.

— Утре?

— Погледни ме, Лайла.

— Утре.

— Заради баща ми. Сърцето му няма да издържи на всичките тези боеве и убийства…

Лайла зарови лице в ръцете си и ужасен страх изпълни гърдите й.

Хрумна й, че е трябвало да го предвиди. Почти всеки, когото познаваше, си беше събрал багажа и беше заминал. Кварталът обезлюдя и сега, само четири месеца, откакто започнаха сраженията между фракциите на муджахидините, тя почти не срещаше познат по улиците. Семейството на Хасина избяга през май в Техеран. През същия месец Уаджма и роднините й се преселиха в Исламабад. Родителите на Гити и близките й заминаха през юни, скоро след като тя бе убита. Лайла не знаеше къде са отишли — носеше се слух, че са тръгнали за Машхад в Иран. След като хората си тръгнеха, домовете им оставаха празни за няколко дни, а после в тях се заселваха хора от милициите или напълно непознати.

Всички напускаха. А сега и Тарик.

— И майка ми вече не е млада — каза той. — Те през цялото време са толкова уплашени. Погледни ме, Лайла.

— Трябваше да ми кажеш.

— Моля те, погледни ме.

От гърлото й се изтръгна стон. После хлипане. А след това вече плачеше и когато той понечи да избърше с палец бузата й, отблъсна ръката му. Беше егоистично и безразсъдно, но беше бясна, че той я изоставя, той, Тарик, който беше като нейно продължение и чиято сянка изникваше зад нея във всеки неин спомен. Как можеше да я остави? Тя го зашлеви. После пак. Вкопчи се в косата му. Наложи се да я стисне за китките и заговори нещо, което тя не можеше да разбере. Продължи кротко, с разумни доводи; неусетно приближиха чело до чело, нос до нос и тя отново усети топлината на дъха му.