Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 63

— По едно време пет хиляди монаси живеели като отшелници в тези пещери.

Когато се изкачиха най-горе, Тарик вече едва си поемаше дъх. Баби също дишаше тежко. Но очите му сияеха от възбуда.

— Ето ни на върха — каза той и избърса лицето си с носна кърпа. — Тук има площадка, от която можем да погледнем надолу.

Извървяха бавно и предпазливо разстоянието до надвисналата скала и застанали плътно от двете страни на баби, погледнаха надолу към долината.

— Вижте, вижте! — извика Лайла. Баби се засмя.

Бамиянската долина бе покрита с килим от тучни ниви. Баби обясни, че това са зелена зимна пшеница, люцерна и картофи. Нивите бяха обрамчени с тополи и пресечени от потоци и напоителни канали. По бреговете бяха наклякали дребни фигурки: жени, които перяха. Баби им посочи оризищата и ечемичните ниви по склоновете. Беше есен и Лайла съзря по плоските покриви на кирпичените къщи хора в светли дълги ризи, които разстилаха реколтата да съхне. Покрай шосето, пресичащо града, се извисяваха тополи. От двете му страни имаше магазинчета, чайни и улични бръснари. Зад града и реката сивееха голи хълмове, а отвъд тях и отвъд всичко друго в Афганистан искряха снежните върхове на Хиндукуш.

Отгоре се беше ширнала ясна синева без нито едно петънце.

— Колко е тихо — промълви Лайла. Виждаше миниатюрни овце и коне, но не чуваше блеенето или пръхтенето.

— Това си спомням винаги от тук — каза баби. — Тишината. Покоя. Исках да ги усетите и вие. Но и да видите наследството на своята страна, деца, да разберете за богатото й минало. Аз мога да ви предам някои уроци. Други ще разберете от книгите. Но има неща, които, как да кажа, трябва просто да видите и почувствате.

— Гледайте — извика Тарик. Един ястреб кръжеше над селото.

— Някога довеждал ли си мами тук? — попита Лайла.

— О, много пъти. Преди да се родят момчетата. Навремето твоята майка много обичаше приключенията и беше… толкова жизнена. Беше най-лъчезарният и щастлив човек, когото бях срещал. — Баби се усмихна при спомена. — А и този неин смях… Кълна се, че тъкмо заради смеха й се ожених за нея, Лайла. Беше обезоръжаващ, неустоим.

Вълна на нежност обля Лайла. Отсега нататък винаги щеше да си спомня баби така — разказва за някогашната мами, облегнал лакти на скалата, подпрял с длани брадичката си и присвил очи срещу слънцето, а вятърът роши косата му.

— Ще ида да надникна в някои от тези пещери — рече Тарик.

— Много внимавай! — каза баби.

— Ще внимавам, кака джан — отекна в отговор гласът на Тарик.

Лайла видя в далечината трима мъже да разговарят до завързана за една ограда крава. Около тях дърветата бяха започнали да пъстреят в охра, оранжево и яркочервено.

— И на мен ми липсват момчетата — рече баби. Очите му се насълзиха, а брадичката му затрепери. — Аз не бива… Майка ти е крайна и в радостта, и в скръбта. И не може да го прикрива. Никога не е могла. А аз, струва ми се, съм различен. Склонен съм да… Но и аз съм съсипан от смъртта на момчетата. И на мен ми липсват. Не минава ден без… Много е тежко, Лайла. Непоносимо тежко. — Той притисна с показалец и палец вътрешните крайчета на очите си и когато направи опит да продължи, гласът му изневери. Баби затвори уста и изчака. Пое си дълбоко дъх и рече: — Но се радвам, че имам теб. Всеки ден благодаря на Бог за това. Всеки ден. От време на време, когато майка ти изпадне в криза, си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.