Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 65

Лайла помнеше как веднъж мами каза на баби, че се е омъжила за непостоянен, изменчив човек. Мами не разбираше. Не разбираше, че ако погледне в огледалото, ще види единственото постоянно и неизменно нещо в неговия живот.

По-късно, след като изядоха обяда си от варени яйца, картофи и хляб, Тарик задряма под едно дърво на брега на бълбукащ поток. Спеше, сгънал прилежно палтото си за възглавница и кръстосал ръце на гърдите си. Шофьорът отиде в селото да си купи бадеми. Баби седна с книга до дебелия дънер на една акация. Лайла знаеше тази книга — беше й я чел. В нея се разказваше за стар рибар на име Сантяго, който уловил огромна риба. Но докато докара лодката си до брега, от рибата, за която бил мечтал цял живот, не останало нищо — акулите я били разкъсали на парчета.

Лайла седна край потока и потопи крака във водата. Над главата й свиреха комари и прелитаха птици. Наблизо избръмча водно конче. Лайла наблюдаваше как, докато скачаше от една тревица на друга, крилете му улавят отблясъците на слънцето и стават пурпурни, после зелени, оранжеви. На другия бряг на потока група местни хазарски момчета събираха изсъхнали кравешки фъшкии в преметнати на гърба им торби от грубо зебло. Някъде изрева магаре. Забоботи двигател. Лайла пак се сети за мечтата на баби. Някъде близо до морето.

Имаше нещо, което не му каза там горе, над Буда — че една важна причина се радва, задето не могат да отидат къде. Да, щяха да й липсват Гити и нейното изпито селско лице, щеше да й липсва и Хасина с лукавия си мях и дръзките пакости. Но най-вече си мислеше за задушаващата мъка на онези четири седмици без Тарик, докато той беше в Газни. Спомняше си прекалено добре как течеше времето без него, как самата тя се тътреше с чувство на безпомощност и безтегловност. Как би могла да живее с постоянното му отсъствие? Може да беше неразумно да иска толкова силно да е близо до някого в една страна, където куршумите бяха направили на решето собствените й братя. Но само като спомни как Тарик връхлетя върху Хадим с дървения си крак в ръка, реши, че няма нищо по-разумно на света.

Шест месеца по-късно, през април 1988 година, баби се върна вкъщи с голяма новина.

— Подписали са договор! — извика той. — В Женева, официален договор! Изтеглят се. След девет месеца в Афганистан няма да има руснаци.

Седнала на леглото си, мами сви рамене и каза:

— Но комунистическият режим остава. Наджибула е съветска марионетка. Не отива никъде, нали? Не, войната ще продължи. Това не е краят.

— Наджибула няма да е вечен — рече баби.

— Те си тръгват, мами! Наистина си тръгват!

— Вие двамата празнувайте, щом искате. Но аз няма да си отдъхна, докато не видя парада на победата на муджахидините тук, в Кабул.

И тя пак легна и придърпа одеялото към брадичката си.

22

Януари 1989 г.

Един студен и облачен ден през януари 1989 година, три месеца преди Лайла да навърши единайсет, тя, родителите й и Хасина отидоха да гледат как последните съветски войски се изтеглят от града. От двете страни на главната улица пред Военния клуб се бяха струпали зяпачи. Стояха в разкаляния сняг и гледаха колоната от танкове, бронетранспортьори и джипове, а снежинките танцуваха пред запалените фарове. Чуваха се подвиквания и подигравки. Афганистански войници пазеха хората да не слизат на платното и от време на време стреляха предупредително във въздуха.