Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 62

Пътуваха от пет сутринта. През прозореца на Лайла пейзажът се сменяше от заснежени планински върхове в пустини, сетне в каньони и прегорели от слънцето голи скали. Минаха покрай кирпичени къщи със сламени покриви и осеяни с житни снопи ниви. Лайла видя накацалите тук-там из прашните полета черни палатки на номадите кучи. Често се мяркаха корпусите на изгорели съветски танкове и свалени хеликоптери. Това, помисли си тя, е Афганистан на Ахмад и Нур. В края на краищата войната се водеше тук, в провинциите. Не в Кабул. В Кабул цареше мир. И ако не бяха случайните стрелби, ако не бяха пушещите по тротоарите съветски войници и техните джипове, които постоянно минаваха с трясък по улиците, войната можеше да е и някакъв слух.

Вече беше късен следобед и след като минаха през още два контролни пункта, навлязоха в една долина. Баби накара Лайла да се наведе към прозореца от неговата страна и посочи древните, обжарени от слънцето червени стени в далечината.

— Нарича се Шахр-е Зохак, Червения град. Някога е бил крепост. Построен е преди деветстотин години, за да брани долината от нашественици. Внукът на Чингиз хан я атакувал през тринайсети век, но бил убит. После самият Чингиз хан я унищожил.

— Това, млади приятели, е историята на нашата страна: нашественик след нашественик — каза шофьорът и изтръска пепелта от цигарата си през прозореца. — Македонци. Сасаниди. Араби. Монголи. Сега руснаците. Но ние сме като стените на онази крепост ей там. Толкова сме очукани, че не сме за гледане, но все още ни има. Не е ли така?

— Така е — каза баби.

Половин час по-късно шофьорът спря.

— Хайде, идете и вижте — каза баби и когато Лайла и Тарик слязоха от колата, той ги посочи: — Ето ги там. Погледнете.

Тарик ахна. Лайла също. И тогава разбра, че може да живее и сто години и никога повече да не види нещо толкова колосално.

Двете статуи на Буда бяха огромни и се извисяваха много по-величествено, отколкото си бе представяла, гледайки ги на снимки. Изсечени в обезцветена от слънцето стръмна скала, те гледаха надолу към тях, както, помисли си тя, преди около двеста години са гледали керваните, пресичащи долината по Пътя на коприната. От двете им страни по протежение на надвисналия перваз скалата бе надупчена от безброй пещери.

— Чувствам се толкова малък — рече Тарик.

— Искате ли да се покатерите? — попита баби.

— Над статуите ли? — попита Лайла. — Може ли?

Баби се засмя и протегна ръка.

— Хайде.

Изкачването беше трудно за Тарик, който трябваше да се държи и за двамата, докато те напредваха сантиметър по сантиметър по витата тясна и слабо осветена стълба. Пътьом видяха сенчести пещери и прорязващи скалата тунели.

— Гледайте си в краката — каза баби и гласът му отекна гръмко. — Скалата е ронлива и хлъзгава.

На места от стълбата се откриваше изглед към нишите със статуите.

— Не надничайте надолу, деца. Гледайте само пред себе си.

Докато се изкачваха, баби им разказа, че някога Бамиян бил процъфтяващ будистки център, докато през девети век не бил завладян от арабите. Скалите от пясъчник приютявали будистки монаси, които издълбавали дупки в тях и ги превръщали в своя обител и в светилища за уморените от пътя поклонници. Монасите, каза баби, изрисували красиви фрески по стените и таваните на пещерите.