Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 64

Лайла се приближи до него и притисна буза към гърдите му. Баби сякаш леко се сепна — за разлика от мами той рядко изразяваше физически обичта си. Целуна я леко по главата и я прегърна несръчно. Двамата останаха известно време така, загледани в долината.

— Колкото и да обичам тази страна, мисля някой ден да я напуснем — каза баби.

— Къде ще идем?

— Където и да е. Стига да е лесно да забравим всичко това. Първо, да речем, в Пакистан. За година-две може би. Докато си уредим документите.

— А после?

— А после… Ами светът е широк. Може би в Америка. Някъде близо до морето. В Калифорния например.

Баби каза, че американците били щедри хора. Щели да им помогнат за известно време с пари и храна, докато си стъпят на краката.

— Ще си намеря работа и след няколко години, като поспестим пари, ще отворим афганистански ресторант. Нищо претенциозно, нали разбираш, скромно местенце с няколко маси, с килими. Може да закачим няколко снимки на Кабул. Ще покажем на американците вкуса на афганистанската кухня. А и майка ти така готви, че те ще се редят на опашка чак до края на улицата. А ти, ти, разбира се, ще продължиш да учиш. Знаеш какво мисля по този въпрос. Най-важното ще бъде да получиш добро образование — първо гимназия, после университет. Но в свободното си време, ако желаеш, можеш да помагаш, да приемаш поръчките, да пълниш каните с вода и други такива неща.

Баби каза, че биха могли да устройват празненства в ресторанта — рождени дни, годежи, новогодишни тържества. Той щял да се превърне в място за срещи на други афганистанци, които подобно на тях са избягали от войната. А късно вечер, след като всички посетители си отидели и изчистели ресторанта, тримата щели да сядат сред празните маси да пият чай, уморени, но благодарни за щастливата си съдба.

Баби свърши и се умълча. И двамата притихнаха. Знаеха, че мами няма да тръгне за никъде. Докато Ахмад и Нур бяха живи, и дума не можеше да става тя да напусне Афганистан. А сега, когато и двамата бяха шахиди, изселването щеше да й се стори още по-страшно оскърбление и предателство, незачитане на жертвата, която синовете й бяха направили.

„Как можеш да си го помислиш — чуваше я да казва Лайла. — Нима смъртта им не значи нищо за теб, братовчеде? Единствената ми утеха е да знам, че стъпвам по земята, попила кръвта им. Не! За нищо на света!“

А Лайла беше наясно, че баби никога нямаше да тръгне без нея, макар мами да му беше толкова съпруга, колкото и нейна майка. Заради нея той щеше да изтръска от себе си този свой блян, както изтръскваше полепналото по дрехите му брашно след работа. Така че те щяха да останат тук. Да останат, докато войната свърши.