Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 60

Повечето дни тя прекарваше в леглото. Носеше черно, скубеше косми от главата си и гризеше бенката под устната си. Когато беше будна, Лайла я виждаше как се влачи из къщата. И в крайна сметка се оказваше в стаята на Лайла, сякаш, ако продължеше да влиза там, където едно време синовете й бяха спали и се бяха замеряли с възглавници, рано или късно щеше да ги завари там. Но заварваше само липсата им. И Лайла. Което според нея беше едно и също за мами.

Единственото задължение, което майка й никога не пренебрегваше, бяха петте молитви през деня. Тя свършваше всеки намаз с отпусната глава, ръце пред лицето, обърнати нагоре длани и тиха молитва към Бог да донесе победа на муджахидините. Лайла трябваше да поема все повече домакинска работа. Ако не се грижеше за къщата, най-вероятно щеше да има разхвърляни навред дрехи, както и обувки, отворени торби ориз, пликове боб и мръсни чинии. Лайла переше дрехите на мами и й сменяше чаршафите. Придумваше я да стане, за да се изкъпе и хапне. Тя беше тази, която гладеше ризите на баби и сгъваше панталоните му. И все по-често готвеше.

Понякога, след като разтребеше стаята на мами, Лайла се мушваше в леглото й, обгръщаше я с ръце, преплиташе пръсти с нейните и заравяше лице в косата й. Мами се размърдваше и промърморваше нещо. Сетне неизбежно започваше да разказва някоя история за момчетата.

Един ден, както си лежаха, мами каза:

— Ахмад беше роден за лидер. Имаше изключителна дарба за това. Три пъти по-възрастни от него хора го слушаха с уважение, Лайла. Нещо, което си заслужаваше да види човек. А Нур! О, моят Нур! Той постоянно правеше скици на сгради и мостове. Щеше да стане архитект, знаеш ли? Щеше да преобрази Кабул със своите проекти. А сега и двамата са мъртви, горкичките ми момчета.

Лайла слушаше и й се искаше мами да забележи, че тя е жива и лежи до нея, че има надежди и бъдеще. Но знаеше, че бъдещето й не се равнява по достойнство на миналото на братята й. Бяха я засенчвали, докато бяха живи. Щяха да я заличат със смъртта си. Сега мами беше уредник на музея на техния живот, а Лайла — обикновен посетител. Слушател на митовете за синовете. Пергамент, върху който мами се канеше да напише легендите за тях.

— Човекът, който ни съобщи за смъртта им, каза, че когато върнали труповете им в лагера, Ахмад шах Масуд лично ръководел погребението. И прочел на гробовете молитва за тях. Такива смели млади мъже бяха братята ти, Лайла, че самият командир Масуд, Панджширския лъв, да го поживи Бог, е организирал погребението им.

Мами легна по гръб, а Лайла се гушна до нея и сложи глава на гърдите й.

— Някои дни — започна мами дрезгаво — слушам тиктакането на онзи часовник в коридора. И си мисля за всичките тиктакания, за всичките минути, за всичките часове, дни, седмици, месеци и години, които ме чакат. Все без тях. И не мога да дишам, сякаш някой тъпче сърцето ми, Лайла. И се чувствам немощна. Толкова немощна, че ми се иска да рухна някъде и да не стана.