Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 59

— Всичко е наред. А сега върви, момиче, и прави нещо друго. Остави майка си на мира.

Отпъдена, Лайла се почувства безполезна и тръгна от стая в стая. Завъртя се за малко в кухнята. Пристигнаха необичайно притихналата Хасина и майка й. После дойде и Гити с майка си. Щом зърна Лайла, Гити се втурна към нея, обгърна я с хилавите си ръце и я притисна в дълга и изненадващо силна прегръдка. Когато се отдръпна, очите й бяха насълзени.

— Толкова съжалявам, Лайла.

Лайла й благодари. Трите момичета седнаха на двора, докато една от жените не ги накара да мият чаши и да нареждат чинии на масата.

Баби също сновеше безцелно, сякаш си търсеше някаква работа.

— Дръжте го по-далече от мен. — Това беше единственото, което мами изрече за цялата сутрин.

Накрая баби седна на един сгъваем стол в коридора. Изглеждаше сломен и дребничък. После някаква съседка му каза, че пречи. Той се извини и изчезна в кабинета си.

Следобед мъжете отидоха в наетата от баби зала в Картех-сех, а жените се събраха в къщата. Лайла седна до мами, край вратата на дневната, където според обичая заставаше семейството на покойника. На влизане опечалените си събуваха обувките, кимаха на познати, докато минаваха през стаята, и сядаха на наредени покрай стените сгъваеми столове. Лайла видя Уаджма, възрастната акушерка, която я беше изродила. Видя и майката на Тарик с черен шал върху перуката. Тя й кимна с тъжна, едва забележима усмивка.

От един касетофон носов мъжки глас редеше монотонно стихове от Корана. Жените подсмърчаха. Чуваха се сподавено кашляне, шепот, а от време на време и театрално скръбно ридание.

Дойде и жената на Рашид, Мариам. Носеше черен хиджаб. На челото й бяха паднали кичурчета коса. Тя седна до стената по диагонал от Лайла.

Мами не преставаше да се клати напред-назад. Лайла притегли ръцете й в скута си и ги стисна в дланите си, но майка й сякаш не забеляза това.

— Искаш ли вода, мами! — пошушна в ухото й. — Жадна ли си?

Но майка й не отвърна, а продължи да се клати, вперила угаснал поглед в килима.

От време на време, докато седеше до мами и гледаше унилите печални лица в стаята, Лайла усещаше колко огромно е нещастието, сполетяло семейството й. Неосъществените възможности. Разбитите надежди.

Но усещането не продължаваше дълго. Беше й трудно да почувства, истински да почувства какво е загубила мами. Беше й трудно да изпита мъка, да скърби за смъртта на хора, които тъй или иначе не беше възприемала като живи. За нея Ахмад и Нур бяха далечни и нереални. Като герои от приказка. Като крале от историческа книга.

Тарик беше истински, той беше от плът и кръв. Тарик, който я учеше да ругае на пущу, който обичаше посолени листа от детелина, който се мръщеше и издаваше тих стон, докато ги дъвчеше; който под лявата плешка имаше светлорозов рожден белег във формата на мандолина. Така че тя седеше до мами и покорно оплакваше Ахмад и Нур, но сърцето й казваше, че нейният истински брат е жив и здрав.

20

Болестите, които щяха да мъчат мами до края на дните й, започнаха. Бодежи в гърдите и главоболие, подути стави и нощно изпотяване, парализиращи болки в ушите, бучки, които никой друг не напипваше. Баби я заведе на лекар, който й взе кръв и урина и я снима на рентген, но не откри никаква физическа болест.