Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 57

И тогава тя разказа на Тарик. Историята се изля неволно от устата й.

— Какво е направил?

Тя пак му разказа. Тарик посочи към Хадим.

— Той ли? Той ли беше? Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Тарик стисна зъби и промърмори нещо на пущу, което Лайла не успя да схване.

— Чакай тук — каза й на фарси.

— Не, Тарик…

Но той вече пресичаше улицата.

Хадим го видя пръв. Ухиленото му лице стана сериозно и той отлепи гръб от стената. После измъкна палци от гайките на колана си, поизпъна се и си придаде заплашителен вид. Останалите проследиха втренчения му поглед.

На Лайла й се прииска да не беше казвала нищо. Ами ако онези се нахвърлеха върху него заедно? Колко бяха — десет? Единайсет? Дванайсет? Ами ако го пребиеха?

Тарик спря на около метър от Хадим и бандата му. Последва миг на размисъл. На Лайла й хрумна, че може би е променил намерението си и когато той се наведе, си помисли, че ще се престори, че му се е развързала връзката на обувката, и ще се върне при нея. Но ръцете му се задействаха и тя разбра.

Другите също разбраха, когато Тарик се изправи, застанал на един крак. Когато, метнал на рамо като меч протезата си, заподскача стремително към Хадим. Момчетата бързо отстъпиха встрани и му отвориха път.

Последваха юмручни удари, ритници и скимтене сред вдигналия се прахоляк.

Хадим никога повече не закачи Лайла.

Вечерта, като повечето други вечери, Лайла сложи масата само за двама. Мами каза, че не е гладна. Ако някой път огладнееше, тя просто отнасяше чиния с ядене в стаята си, преди още баби да се е прибрал. А когато Лайла и баби сядаха да вечерят, обикновено спеше или лежеше будна в леглото си.

Баби излезе от банята. Косата му, посипана с брашно, когато се прибра, сега беше измита и сресана назад.

— Какво имаме днес, Лайла.

— Снощната леща и зелен фасул.

— Звучи добре — рече той и сгъна хавлиената кърпа, с която си беше подсушил косата. — А върху какво работим тази вечер? Събиране на дроби ли?

— Всъщност превръщане на обикновени дроби в десетични и обратно.

— А, добре.

Всеки ден след вечеря баби помагаше на Лайла за домашните й и на свой ред й даваше домашно, за да е на крачка-две пред съучениците си. Не защото въпреки надъханото с пропаганда обучение не одобряваше това, което им възлагаха в училище. Всъщност баби мислеше, че единственото свястно нещо, което комунистите бяха направили или поне възнамеряваха да направят, беше, по ирония на съдбата, в областта на образованието — призванието, от което го бяха лишили. И по-специално образованието на жените. Правителството беше спонсорирало курсове за ограмотяване на всички жени. „Почти две трети от студентите в Кабулския университет сега са жени — заявяваше баби, — жени, които учат право, медицина, инженерство.“

„Жените в тази страна винаги са се мъчили, Лайла, но сега, при комунистите, са може би по-свободни и имат повече права от когато и да било преди“ — казваше баби тихо, защото знаеше с каква нетърпимост се отнасяше мами и към най-малките похвали за комунистите. „Но е истина, че сега не е толкова зле да си жена в Афганистан. И можеш да се възползваш от това, Лайла. Разбира се, преди всичко свободата на жените — тук той поклащаше печално глава — е една от причините хората там да хванат оръжията.“