Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 44

— Лайла, значи? — попита Хаким и вдигна дъщеря си.

— Лайла — отвърна Фариба и се усмихна морно. — Нощна красавица. Прекрасно.

Рашид оформи с пръсти топка ориз. Налапа я, сдъвка веднъж, после още веднъж, намръщи се и я изплю на софрата.

— Какво има? — попита Мариам, ненавиждайки извинителния тон в гласа си. Усещаше, че пулсът й се ускорява, а кожата й настръхва.

— Какво има? — изхленчи той, имитирайки я. — Ами това, че пак е суров.

— Варих го пет минути повече от обикновено.

— Нагла лъжа.

— Кълна се…

Той отърси ядно ориза от пръстите си, бутна настрани чинията и по софрата се разсипаха сос и ориз. Излезе гневно от стаята, после и от къщата, затръшвайки вратата след себе си.

Мариам се отпусна на колене и взе да събира зърната ориз в чинията, но ръцете й трепереха силно и трябваше да изчака да се успокоят. В гърдите й се надигна страх. Опита се да си поеме няколко пъти дъх. Зърна отражението си в тъмния прозорец и отмести поглед.

После чу външната врата да се отваря и Рашид се върна в дневната.

— Стани — рече той. — Ела тук. Стани.

Той грабна ръката й, разтвори дланта й и сложи в нея шепа чакъл.

— Лапни го.

— Какво?

— Лапай. Слагай камъните в устата си.

— Недей, Рашид, аз…

Яките му ръце стиснаха челюстта й. Той мушна два пръста в устата й и я отвори насила, а после напъха в нея студените твърди камъчета. Мариам се опитваше да се отскубне, но Рашид продължаваше да тъпче чакъл в устата й, а горната му устна се сви подигравателно.

— Сега дъвчи.

Мариам зафъфли молби с камъчета и песъчинки в устата си. От ъглите на очите й потекоха сълзи.

— ДЪВЧИ! — изрева той. Лъхна я остър тютюнев мирис.

Мариам задъвка. Нещо в задната част на челюстите й изтрещя.

— Хубаво — каза Рашид. Бузите му се тресяха. — Сега знаеш на какво прилича оризът ти. Знаеш какво ми даваш в този брак. Гадна храна и нищо повече.

После той излезе и остави Мариам да плюе камъчета, кръв и парченца от два счупени кътника.

Втора част

16

Кабул. Пролетта на 1987 г.

Като повечето сутрини деветгодишната Лайла стана от леглото, изгаряща от нетърпение да види приятеля си Тарик. Знаеше обаче, че това е невъзможно тази сутрин.

— Колко дълго няма да те има? — беше го попитала, когато Тарик й каза, че родителите му ще го водят на юг, в град Газни на гости на техния чичо.

— Тринайсет дни.

— Тринайсет дни?

— Не е толкова много. Не се цупи, Лайла.

— Не се цупя.

— И няма да ревеш, нали?