Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 46

— Но ако имаш книга, която трябва да се прочете спешно — казваше тя, — Хаким е човекът, който ще свърши работа.

Въпреки това Лайла не можеше да се отърси от мисълта, че някога, преди Ахмад и Нур да отидат да се бият с руснаците — преди баби да ги пусне на война, — и мами харесвала страстта му към четенето; навремето и тя намирала разсеяността и непохватността му за прекрасни.

— Е, кой ден сме днес? — попита той и се усмихна лукаво. — Ден пети? Или шести?

— Какво ме интересува? Не ги броя — излъга Лайла и сви рамене, но й стана мило, че помни. Мами изобщо не знаеше, че Тарик е заминал.

— Е, светлината на фенерчето му ще се появи, преди да си разбрала — каза баби. Играта с фенерчета от много отдавна беше станала за Лайла и Тарик ритуал преди лягане, като миенето на зъбите.

Баби прокара ръка през пролуката в мрежата.

— Ще я закърпя веднага щом намеря време. А сега по-добре да тръгваме. — После извика през рамо: — Ние тръгваме, Фариба! Ще закарам Лайла на училище. Не забравяй да я вземеш!

Докато се настаняваше върху багажника на велосипеда, Лайла забеляза една кола, спряла срещу къщата, където живееха обущарят Рашид и неговата саможива съпруга. Беше мерцедес — необикновена за този квартал кола — синя с широка бяла ивица, минаваща през средата на капака, покрива и багажника. Лайла видя вътре двама мъже, единият от които седеше на волана, а другият на задната седалка.

— Кои са тези? — попита тя.

— Не е наша работа — отвърна баби. — Да вървим, че ще закъснееш за училище.

Лайла си спомни една друга разпра, когато мами застана над него и изрече предвзето: „Това е твоята работа, нали, братовчеде? Нищо да не е твоя работа. Дори това, че синовете ти отиват на война. Колко те умолявах, но ти си зарови носа в онези проклети книги и пусна синовете ни да заминат, като че ли са чужди деца.“

Баби въртеше педалите нагоре по улицата, а Лайла се возеше зад него, хванала го с две ръце през кръста. Когато минаха покрай синия мерцедес, Лайла успя да зърне бегло мъжа на задната седалка — слаб, с побеляла коса, облечен в тъмнокафяв костюм с бяла, сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето на гърдите. Другото, което времето й позволи да забележи, беше, че колата е с хератски номер.

Изминаха остатъка от пътя в мълчание, освен на завоите, където баби намаляваше постепенно и казваше:

— Дръж се, Лайла. Намалявам. Намалявам. Ето.

Този ден й беше трудно да внимава в клас, защото мислите й се лутаха между Тарик, който отсъстваше, и кавгата на родителите й. Затова, когато учителката я вдигна да каже столиците на Румъния и Куба, я свари неподготвена.