Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 42

— Не знаеш нищо, нали? Ти си като дете. Мозъкът ти е празен. В него няма никаква информация.

— Питам, защото…

— Млък!

Мариам млъкна.

Не й беше лесно да търпи, когато й говореше така, да понася презрението, присмеха, обидите му. Подминаваше я, сякаш е домашна котка. Но за четири години брак Мариам беше разбрала колко много може да търпи една жена, ако се бои. А Мариам се боеше. Живееше в страх от променливите му настроения, от сприхавия му нрав и упорството, с което обръщаше в спорове най-обикновени разговори — разправии, които според случая разрешаваше с удари по масата, плесници, ритници, като понякога се опитваше да оправи нещата с троснати извинения, друг път — не.

През четирите години от онзи ден в банята надеждата се беше появявала и угасвала като светкавица още шест пъти и всяко помятане, всеки припадък, всяко пътуване до лекаря бяха по-смазващи от предишните. След поредното разочарование Рашид се отчуждаваше все повече и ставаше по-гневен. Вече с нищо не можеше да му се угоди. Тя чистеше къщата, грижеше се той да има прани ризи, готвеше любимите му гозби. Веднъж дори предприе действие с пагубен резултат — купи си грим и червило и се докара за него. Но когато той се прибра, само я погледна и потръпна с такова отвращение, че тя се втурна в банята да се измие. Сълзи на срам се смесиха със сапунената вода, ружа и туша за мигли.

Сега Мариам изпитваше ужас от стъпките му вечер, когато си идваше от работа. Прищракването на ключа, хлопването на вратата — това бяха звуците, които разтуптяваха сърцето й. Легнала в стаята си, тя се вслушваше в потропването на токовете му, в тупането на босите му крака, след като изуеше обувките си. Слухът й отчиташе всичко — тътрене на стол по пода, изскърцване на плетена седалка, дрънчене на лъжица по чиния, шумолене от разлистван вестник, сърбане на вода. И докато сърцето се блъскаше в гърдите й, тя се питаше какъв повод ще намери той тази вечер, за да се нахвърли върху нея. Винаги имаше нещо, някоя дреболия, която да го вбеси, защото каквото и да правеше тя, за да му угоди, колкото и да се стараеше да изпълни всяко негово желание, все не беше достатъчно. Не можеше да му роди син. Беше се провалила в най-същественото — цели седем пъти — и за него вече не беше нищо друго освен бреме. Можеше да го прочете в очите му. Тя беше бреме за него.

— Какво ще стане? — попита го сега.

Рашид я погледна косо, издаде нещо средно между пъшкане и ръмжене, свали си краката от масата и загаси радиото. Отнесе си го в стаята и затвори вратата.

На 27 април въпросът на Мариам получи отговор — пукотевица и силен внезапен рев. Тя изтича боса в дневната и завари Рашид на прозореца. Беше по долна риза и с разчорлена коса, залепил длани на стъклото. Мариам застана до него. В небето прелитаха военни самолети, насочени на север и изток. Оглушителният им вой я зашемети. В далечината се разнесоха силни гърмежи и се издигнаха стълбове дим.

— Какво става, Рашид? — попита тя. — Какво е всичко това?

— Бог знае — измърмори той.

Пусна радиото, но от него се чуваше само пукане.