Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 40
Халед Хосейни
Други дни я обземаше гняв. Виновен беше Рашид с неговото прибързано празнуване. Виновен беше за дръзката си увереност, че тя е бременна с момче. Че измисли име на това дете. Че разчиташе на Божията воля. Че я накара да отиде в обществената баня. Нещо там — парата, мръсната вода, сапунът, — нещо там стана причина да пометне. Не. Не Рашид. Тя беше виновна. Гневеше се на себе си, че е спала в неправилна поза, че е прекалявала с пикантните гозби, че не е яла достатъчно плодове, че е пила много чай.
Виновен беше Всевишният, че се беше подиграл така с нея. Че не й бе дал онова, което бе дал на толкова много други жени. Че я подмами, показвайки й нещо, което знаеше, че ще й донесе най-голямото щастие на земята, а после си го прибра.
Но всички тези упреци и обвинения, които се въртяха в главата й, само й вредяха. Беше светотатство да мисли така. Аллах не беше зъл. Не беше дребнав. Чуваше шепота на молла Файзула в ушите си: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“
Изтерзана от чувство за вина, Мариам падаше на колене и се молеше на Бог да й прости за тези мисли.
След премеждието в банята Рашид се промени. Повечето вечери почти не разговаряше с нея. Ядеше, пушеше, лягаше си, а понякога посред нощ идваше за кратко съвкупление, напоследък доста грубо. Все по-често се чумереше, не харесваше ястията й, оплакваше се, че дворът е разхвърлян и й сочеше и най-малкото петънце в къщата. Понякога в петък я водеше на разходка из града както преди, но вървеше бързо и мълчаливо, винаги няколко крачки по-напред, без да го е грижа за нея. Тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Вече не й купуваше сладкиши и подаръци, не се спираше да й покаже някоя забележителност. Въпросите й, изглежда, го дразнеха.
Една вечер седяха в дневната и слушаха радио. Зимата си отиваше. Силните ветрове, които навяваха сняг в лицето и насълзяваха очите, бяха стихнали. Сребристите къдели сняг по клоните на високите брястове се топяха и след няколко седмици на тяхно място щяха да се появят светлозелени пъпки. По радиото пееше Хамаханг и Рашид разсеяно тактуваше с крак с ритъма на тонбака, присвил очи от дима на цигарата.
— Сърдиш ли ми се? — попита Мариам.
Рашид не отвърна. Песента свърши и започнаха новините. Женски глас съобщи, че независимо от очакваното недоволство на Кремъл президентът Дауд хан е отпратил още една група съветски консултанти.
— Притеснявам се, че ми се сърдиш.
Рашид въздъхна.
— Така ли е?
Той вдигна очи към нея.
— Защо да ти се сърдя?
— Не знам, но откакто бебето…
— За такъв ли ме мислиш, след всичко, което направих за теб?
— Не. Разбира се, че не.
— Тогава спри да ми вадиш душата!
— Извинявай, Рашид. Съжалявам.
Той загаси цигарата и запали друга. После усили радиото.
— Мисля си все пак… — повиши глас Мариам, за да надвика музиката.
Рашид пак въздъхна, този път по-раздразнено, и пак намали радиото. После потърка уморено чело.