Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 39

Вкъщи легна на дивана и Рашид я зави с юрган, но жестът му беше някак скован и насилен.

— Що за отговор е това? — пак попита той. — Така може да отговори един молла. Като плащаш на доктор, искаш по-добър отговор от „волята Божия“.

Мариам се сви на кълбо под юргана и му каза, че трябва да си почине.

— Волята Божия — гневеше се Рашид.

После цял ден стоя в стаята си и пуши.

Мариам лежеше с ръце между коленете и гледаше снежната виелица. Спомни си как веднъж нана каза, че всяка снежинка е въздишка на наскърбена жена някъде по света. Всички въздишки се понасяли нагоре към небето, събирали се в облаци, после се ронели на малки парченца и падали безшумно върху хората долу.

„Напомнят ни как жените като нас страдат — беше казала тя. — Колко смирено понасяме всичко, което се стоварва върху плещите ни.“

14

Мъката не преставаше да изненадва Мариам. Достатъчно беше да се сети за недовършената люлка в бараката и велуреното палтенце в стенния гардероб на Рашид, и мъката я връхлиташе. Тогава бебето оживяваше и тя го чуваше, чуваше приплакването, гукането и ломотенето му. Усещаше как нослето му души гърдата й. Мъката я заливаше, повличаше я, преобръщаше я с главата надолу. Мариам не можеше да повярва, че толкова много й липсва едно същество, което дори не беше виждала.

Имаше дни, когато пустотата не й се струваше така безпощадна. Дни, в които мисълта да поднови стария си начин на живот не беше толкова изтощителна, когато не й се налагаше да полага огромни усилия да стане от леглото, да се моли, да мие чинии, да готви на Рашид.

Ужасяваше се, когато трябваше да излезе от къщи. Внезапно се изпълваше със завист към съседките си и здравите им деца. Някои от тях имаха по седем-осем и не осъзнаваха колко са щастливи и благословени, че са износили бебетата си, че са родили живи и здрави рожби, които се въртят неспокойно в ръцете им. Деца, които не са изтекли от тях заедно със сапунената вода и кирта на непознати жени в канала на някоя обществена баня. Мариам ги мразеше, когато ги чуваше да се оплакват от палавите си синове и мързеливите си дъщери.

Един вътрешен глас се опитваше да я утеши добронамерено, но не успяваше.

Ще имаш други, иншаллах. Млада си. Със сигурност ще заченеш пак.

Но мъката на Мариам не беше нито безцелна, нито неопределена. Тя страдаше за това бебе, точно за това дете, направило я за известно време толкова щастлива.

Някои дни беше сигурна, че детето е било незаслужена благодат, че е наказана за онова, което е причинила на нана. Нима не беше истина, че самата тя бе надянала примката на врата й? Вероломните дъщери не заслужаваха да станат майки и това беше нейното наказание. Сънуваше на пресекулки как джинът на нана се промъква през нощта в стаята й, забива остри нокти в утробата й и открадва бебето й, а майка й се кикоти доволно и отмъстително.