Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 38

Привечер, когато пристигна първият гост, тя беше вече в стаята си. Легна си, когато дюдюканията, смеховете и закачките долу огласиха къщата. Не можеше да удържи ръцете си да не галят корема й. Представяше си какво расте там вътре и щастието нахлуваше като бурен вятър, който отваря широко врата. Очите й се навлажниха.

Мариам се размисли за тяхното шестстотин и петдесет километрово пътуване с автобус от Херат, близо до западната граница с Иран, до Кабул на изток. Минали бяха през малки и големи градове, през селца, които изникваха неочаквано едно след друго. Пресекли бяха планини и напечени пустини, провинция след провинция. И сега тя беше тук, отвъд онези скални балвани и прежурени хълмове, със свой дом и съпруг, устремена към една последна, лелеяла провинция — майчинство. Беше прекрасно да мисли за това бебе, нейното бебе, тяхното бебе.

Долу някой засвири на хармониум. После друг забарабани по тонбак. Някой се изкашля и се започна свирукане, пляскане, подвикване и пеене.

Ще ставам майка, помисли си Мариам.

— Ще ставам майка — изрече тя. После се засмя на себе си и го повтори отново и отново, наслаждавайки се на думите.

При мисълта за това бебе сърцето й се изпълваше с радост. Изпълваше се, докато не изчезнаха всичката й мъка, печал, самота и унижение. Затова Бог я беше превел през цялата страна чак до тук. Вече беше сигурна в това. Спомни си един стих от Корана, на който молла Файзула я беше научил: „Аллах е Изтокът и Западът, затова накъдето и да се обърнеш, е волята на Аллах…“ Тя разстла молитвеното си килимче за вечерния намаз. Накрая вдигна длани пред лицето си и помоли Бог да не позволява да й се изплъзне цялото това щастие.

Рашид предложи да идат в хамама. Мариам никога не беше ходила в обществена баня, но той каза, че няма нищо по-приятно от това да излезеш навън и да поемеш първата глътка студен въздух, да усетиш как от кожата ти се излъчва топлина.

Сред парата в женския хамам около Мариам се движеха сенки, мяркаше се ту бедро, ту очертанията на рамо. Между стените ехтяха момичешки писъци, старческо мърморене, плисък на вода, докато се триеха гърбове и се сапунисваха коси. Мариам седна сама в най-отдалечения ъгъл и започна да търка с пемза петите си, изолирана от преминаващите сенки със стена от пара.

После потече кръв и тя изпищя.

По мокрия каменен под се разнесе шляпане на боси крака. През парата съзря облещени лица. Зацъкаха езици.

Същата нощ в леглото Фариба разказа на мъжа си, че когато чула писъците и дотичала при жената на Рашид, тя седяла в ъгъла със свити колене сред локва кръв.

— Бедното момиче така трепереше, че чувахме как зъбите му тракат, Хаким.

Когато Мариам я видяла, каза Фариба, я попитала с умоляващ глас: „Това е нормално, нали? Нали е нормално?“

Рашид и тя отново пътуваха с автобус. Пак валеше сняг, този път силно. Трупаше преспи по тротоарите, по покривите, набиваше се в кората на дънерите. Мариам гледаше как търговците ринат снега пред магазините си. Група момчета тичаха след едно черно куче. Замахаха весело на автобуса. Мариам погледна към Рашид. Той беше затворил очи. И не си тананикаше. Тя отпусна глава и също затвори очи. Искаше й се да събуе тези мокри чорапи, да свали студения вълнен пуловер, който боцкаше кожата й, искаше да се махне от този автобус.