Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 36

Мариам седна на леглото, смутена и объркана. После закри лице с дланите си и затвори очи. Вдишва и издишва, докато не се поуспокои.

После бавно изплува обяснението. В крайна сметка той беше мъж и преди тя да дойде тук, години наред беше живял сам. Нуждите му бяха различни от нейните. За нея, толкова месеци след сватбата, съвкуплението им все още се свеждаше до понасяне на болка. Неговият апетит беше неутолим, понякога граничещ с насилие. Начинът, по който я притискаше и мачкаше гърдите й, настървението, с което се движеха бедрата му. Той беше мъж, живял години наред без жена. Можеше ли да го вини, че е такъв, какъвто го е създал Бог?

Мариам знаеше, че е невъзможно да разговаря с него за това. Беше немислимо дори да го спомене. Но беше ли непростимо? Трябваше само да си помисли за другия мъж в живота си, за Джалил — съпруг на три жени и баща на девет деца по времето, когато бе имал извънбрачна връзка с нана. Кое беше по-лошо — списанието на Рашид или онова, което бе извършил Джалил? И какво право имаше тя, селянчето харами, да го съди?

Мариам прерови най-долното чекмедже на скрина и намери снимката на момчето, Юнус. Беше черно-бяла. Той изглеждаше четири-петгодишен. Носеше ризка на райета и папийонка. Беше хубаво момченце с тънък нос, кестенява коса и тъмни, леко хлътнали очи. Изглеждаше разсеяно, сякаш нещо бе привлякло погледа му точно когато е блеснала светкавицата на фотоапарата. Под снимката Мариам намери друга — също черно-бяла, но малко по-грапава. Седнала жена, зад която стоеше един по-слаб и по-млад Рашид с черна коса. Жената беше красива. Може би не колкото жените от списанието, но със сигурност по-красива от нея. Имаше заоблена брадичка и дълга черна коса, разделена на път. Високи скули и благородно чело. Мариам си представи собственото си лице — тънките си устни и острата брадичка — и усети тръпка на ревност.

Дълго гледа снимката. Имаше нещо леко смущаващо в начина, по който Рашид се извисяваше над жената. Ръцете му на раменете й. Доволната усмивка на плътно стиснатите му устни и нейното мрачно, намръщено лице. Наклоненото й напред тяло, сякаш се опитваше да се изплъзне от ръцете му.

Мариам върна всичко на мястото му.

По-късно, докато переше, съжали, че е тършувала из стаята му. Защо? Какво съществено беше научила за него? Че има пистолет, че е мъж с мъжки потребности? А и не биваше да разглежда чак толкова дълго снимката с жена му. Очите й бяха търсили скрит смисъл в случайно уловена моментна поза на тялото.

Онова, което изпитваше сега, докато простираше прането, беше жал за Рашид. И той беше имал тежък живот, белязан от загуба и печални обрати на съдбата. Мислите й се върнаха към сина му Юнус, който навремето бе правил снежни човеци в този двор, детето, чиито крачка бяха топуркали по същите тези стъпала. Езерото го бе грабнало от Рашид и го беше погълнало, както един кит бе погълнал съименника му, пророка от Корана. Заболя я, много я заболя, като си представи Рашид, обзет от паника, да крачи безпомощно по брега на езерото и да го умолява да върне детето на сушата. И за пръв път изпита чувство на близост със съпруга си. И си каза, че в крайна сметка двамата ще са добра двойка.