Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 34

А след като си тръгнеше, тя се покатерваше с лакомствата на някоя върба и настанила се удобно на висок клон, ядеше шоколадови бонбони и хвърляше отгоре станиоловите обвивки, които се разпиляваха около дънера като сребърни цветя. След бонбоните начеваше курабиите и с молив рисуваше лица на яйцата. Мариам мразеше този празник, време на щедрост и тържественост, когато семействата, облечени в най-хубавите си дрехи, си ходеха на гости. Представяше си как въздухът в Херат трепти от радост и веселие, всички са в прекрасно настроение и със светнали очи се прегръщат и благославят. Чувството за безнадеждност я покриваше като саван, който се вдигаше едва след като Ейд ал Фитр отминеше.

Тази година Мариам за пръв път видя с очите си празника от детското си въображение.

Двамата с Рашид излязоха да се поразходят из града. Тя никога не беше попадала сред такова оживление. Въпреки мразовитото време улиците бяха пълни със семейства, които обикаляха припряно, за да посетят всичките си роднини. На тяхната улица Мариам видя Фариба със сина й Нур, облечен в костюмче. Фариба носеше бял шал и вървеше до дребен стеснителен мъж с очила. С тях беше и по-големият им син и Мариам успя да си спомни, че при първата им среща до фурната Фариба й беше казала името му — Ахмад. Момчето имаше хлътнали мрачни очи, а лицето му беше по-замислено и сериозно от това на малкия му брат, издаващо ранно съзряване, както лицето на брат му говореше, че хлапето у него не бърза да си иде. На врата на Ахмад проблясваше медальон, на който пишеше „Аллах“.

Фариба, изглежда, я позна, макар и забулена, тъй като вървеше до Рашид, махна й и извика:

— Ейд мобарак!

Скрита под бурката, Мариам кимна леко.

— Значи познаваш жената на учителя, така ли? — попита Рашид.

Мариам отвърна, че не я познава.

— И хич не ти трябва. Тя е любопитна клюкарка. А пък мъжът й се мисли за голям умник. Но е мишка. Виж го, не ти ли прилича на мишка?

Отидоха в Шар-е нау, където дечица с нови ризки и ярки, обсипани с мъниста елеци лудуваха и си сравняваха получените подаръци. Жени размахваха подноси със сладкиши. По витрините висяха празнични фенери, от високоговорителите гърмеше музика. Непознати хора я поздравяваха с „Ейд мобарак“.

Същата вечер отидоха да гледат фойерверките и Мариам не откъсна очи от небето, пъстреещо в зелено, розово и жълто. Стана й мъчно за молла Файзула, с когото, седнали пред колибата, наблюдаваха фойерверките над Херат и внезапните цветни експлозии се отразяваха в добродушните, замъглени от катаракт очи на нейния учител.

Но най-много й липсваше нана. Щеше й се да беше жива, за да види всичко това. Да види и нея тук. Да разбере най-после, че удоволствието и красотата не са непостижими неща. Дори за такива като тях двете.

По време на Ейд ал Фитр идваха гости — все мъже, приятели на Рашид. Почукаше ли се на вратата, Мариам трябваше да се качи в стаята си и да се затвори вътре. Седеше там, докато мъжете долу пиеха чай с Рашид, пушеха, приказваха си. Рашид й беше казал, че не бива да слиза в дневната, преди гостите да са си отишли.