Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 35

Мариам не възразяваше. Всъщност дори се ласкаеше. Рашид виждаше святост в това, което двамата споделяха, смяташе, че си заслужава да брани честта й — нейния намус, и покровителството му я караше да се чувства значима. Ценна и важна.

На третия и последен ден от Ейд Рашид отиде да навести свои приятели. Мариам, на която през цялата нощ й се гадеше, свари вода и си направи чаша зелен чай с малко счукан кардамон. Влезе в дневната и огледа последиците от посещението на снощните гости — преобърнатите чаши, наполовина изядената тиква, разпръснатите люспи от семки, мръсните чинии. Зае се да сложи ред, удивена от неразборията, която успяваха да създадат мъжете.

Не възнамеряваше да влиза в стаята на Рашид. Но след дневната изми стълбите, после коридора горе и накрая стигна до вратата му, а след това за пръв път се озова в стаята му, седнала на леглото му и обзета от чувството, че върши нещо нередно. Плъзна поглед по тежките зелени завеси, подредените прилежно край стената чифтове лъснати обувки, вратата на стенния гардероб, чиято сива боя се беше олющила и се виждаше дървото. Забеляза пакет цигари на скрина до леглото. Пъхна една между устните си и застана пред малкото овално огледало на стената. Духна в него и се престори, че изтръсква пепелта. После върна цигарата в пакета. Никога нямаше да постигне спокойната грация, с която пушеха кабулските жени. С тази цигара тя изглеждаше вулгарна и смешна.

С чувство за вина отвори бавно горното чекмедже на скрина.

Най-напред видя пистолета. Беше черен, с дървена дръжка и късо дуло. Мариам се постара да запомни точното му място в чекмеджето и след това го взе. Повъртя го в ръцете си. Дръжката беше гладка, а дулото студено. Изпита тревога, че Рашид притежава нещо, чиято единствена цел е да убива хора. Но той със сигурност държеше пистолета заради тяхната безопасност. Заради нейната безопасност.

Под пистолета имаше няколко списания с подвити краища. Мариам разгърна едно и зейна от почуда.

На всяка страница имаше жени, красиви жени, които не носеха нито ризи, нито шалвари, нито чорапи, нито бельо. Бяха съвършено голи. Лежаха на кревати сред намачкани чаршафи и гледаха Мариам с премрежени очи. На повечето снимки краката им бяха разтворени и тя виждаше ясно тъмното място между тях. Някои бяха коленичили и навели очи, сякаш — да прости Бог тази мисъл — за молитва. Те обаче гледаха през рамо нагло и отегчено.

Мариам бързо върна списанието на мястото му. Зави й се свят. Кои бяха тези жени? Как бяха позволили да ги снимат така? Стомахът й се разбунтува от отвращение. Това ли правеше той през онези нощи, в които не идваше в стаята й? Да не би да го беше разочаровала? И какви бяха всички тези приказки за чест и благоприличие, възмущението от клиентките, които в края на краищата му показваха краката си, за да им вземе мярка за обувки? Лицето на жената, беше казал той, може да се гледа само от мъжа й. Сигурно жените на онези страници имаха съпрузи, поне някои от тях. Най-малкото имаха братя. Тогава защо Рашид настояваше тя да се забулва, след като не му се струваше нередно да гледа разголени чужди жени и сестри?