Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 21

Мариам погледна съпругите и каза:

— Ще живея с молла Файзула. Той ще ме прибере, сигурна съм.

— Не, дума да не става — отсече Хадиджа. — Той е стар и е… — И затърси точната дума, а Мариам осъзна, че онова, което всъщност искаше да каже, е „и е толкова близо“. Разбра какво целят да направят. „Може да нямаш друга такава възможност.“ Нито пък те. Бяха опозорени от появата й на този свят и това бе техният шанс да заличат веднъж завинаги сетната следа от скандалната грешка на съпруга си. Отпращаха я надалеч, защото беше крачещото и дишащо въплъщение на техния позор.

— Той е толкова стар и немощен — довърши най-сетне Хадиджа. — А и какво ще правиш, когато той си отиде? Ще си бреме за семейството му.

Както сега за нас. Мариам почти видя неизречените думи да излизат от устата на Хадиджа като пара в мразовит ден.

Представи си, че е в Кабул, огромен, непознат, многолюден град. Джалил веднъж й каза, че е на шестстотин и петдесет километра на изток от Херат. Шестстотин и петдесет километра. Най-голямото разстояние, на което се бе отдалечавала от колибата, бяха двата километра пеш до къщата на Джалил. Представи си, че живее там, в Кабул, на другия край на това невъобразимо разстояние, в дома на непознат човек, където трябва да се съобразява с настроенията и желанията му. Щеше да се наложи да чисти къщата на този Рашид, да му готви, да му пере дрехите. А щеше да има и други задължения — нана й беше казала какво правят съпрузите с жените си. Тъкмо мисълта за тези действия, които си представяше като болезнени и отвратителни, я изпълниха с такъв страх, че се изпоти.

Отново се обърна към Джалил.

— Кажи им. Кажи им, че няма да им позволиш да го направят.

— Той, баща ти, вече даде отговора си на Рашид — каза Афсун. — Рашид е тук, в Херат. Пристигна чак от Кабул. Брачната никка ще е утре сутринта, а по обед има автобус за Кабул.

— Кажи им! — изкрещя Мариам.

Жените притихнаха и тя усети, че и те са втренчили поглед в него. И чакат. В стаята се възцари тишина. Джалил продължаваше да върти халката си с унило, безпомощно изражение. Часовникът във витрината тиктакаше.

— Джалил джо — обади се най-сетне една от съпругите.

Очите му се вдигнаха бавно, срещнаха очите на Мариам, спряха за миг и след това се наведоха. Той отвори уста, но от нея излезе само тежка въздишка.

— Кажи нещо — проплака Мариам.

Най-сетне той проговори със задавен, едва чут глас:

— По дяволите, Мариам, не ми причинявай това. — Изрече го тъй, сякаш беше единственият потърпевш.

И тогава тя усети как напрежението изчезна от стаята. Съпругите на Джалил още по-оживено започнаха да я успокояват и насърчават. Мариам заби поглед в масата. Забеляза елегантната извивка на краката, заоблените ъгли, блясъка на огледалната тъмнокафява повърхност. Забеляза, че при всяко нейно издишване повърхността се замъглява и тя изчезва от масата на своя баща.

Афсун я придружи до стаята горе и когато затвори вратата, Мариам чу превъртането на ключа.

8

На сутринта я накараха да облече тъмнозелена рокля с дълги ръкави върху бели памучни шалвари. Афсун й даде зелен хиджаб и сандали, които подхождаха на тоалета.