Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 23

За миг погледите им се срещнаха в огледалото и се плъзнаха настрани.

Това е лицето на моя съпруг, помисли си Мариам.

Двамата си размениха тънки златни халки, които Рашид измъкна от джоба на сакото си. Ноктите му бяха жълто-кафяви като вътрешността на гниеща ябълка, някои от тях дълги и закривени. Ръцете й трепереха, когато се опита да надене халката на пръста му, и той трябваше да й помогне. Нейната халка беше малко тясна, но Рашид без усилия я прекара през кокалчето на пръста й.

— Ето — каза той.

— Хубав пръстен — обади се една от съпругите. — Прекрасен е, Мариам.

— Остана само да се подпишете — рече моллата.

Докато изписваше името си, Мариам усещаше, че всички очи са се втренчили в ръката й. Следващия път, двайсет и седем години по-късно, когато отново постави подписа си върху документ, пак присъстваше молла.

— Вече сте съпруг и съпруга — каза моллата. — Табрик. Поздравления.

Рашид чакаше в ярко боядисания автобус. Мариам не го виждаше от мястото до задната броня, където стоеше с Джалил, но виждаше дима от цигарата му, който се извиваше нагоре от отворения прозорец. Хората си махаха, сбогуваха се, целуваха Корана и си го подаваха. Босоноги момчета, скрити зад отрупани с дъвки и цигари подноси, се стрелкаха между пътниците.

Джалил не спираше да й говори, че Кабул е толкова красив, та императорът на моголите Бабур пожелал да го погребат там. Мариам знаеше, че ще продължи да приказва за градините на Кабул, за магазините, дърветата и въздуха и само след минути тя ще е в автобуса, а той ще крачи успоредно с него, ще маха радостно, невредим, пощаден.

Мариам не можеше да позволи това.

— Аз те боготворях — рече тя.

Джалил млъкна на средата на изречението, скръсти ръце, пак ги отпусна.

Младо индийско семейство — жената, прегърнала момченце, а мъжът, влачещ куфар — се провря между тях. Джалил като че ли им беше благодарен за прекъсването. Индийците се извиниха и той им се усмихна любезно.

— Всеки четвъртък седях с часове и те чаках. Умирах от притеснение, че няма да дойдеш.

— Предстои ти дълъг път. Трябва да хапнеш нещо. — Предложи да й купи хляб и козе сирене.

— Постоянно мислех за теб. Молех се да живееш до сто години. Не знаех… Не знаех, че си се срамувал от мен.

Джалил сведе поглед и като преждевременно пораснало дете зачопли земята с върха на обувката си.

— Ти се срамуваше от мен.

— Ще дойда да те видя — измърмори той. — Ще дойда в Кабул и ще се видим. Ще…

— Не. Не — извика тя. — Не идвай. Няма да се срещна с теб. Да не си посмял да дойдеш. Не искам да те знам. Не искам да те виждам. Никога повече.

Той я погледна наскърбен.

— Тук свършва всичко между нас. Кажи си прощалните думи.

— Не си тръгвай така — промълви Джалил.

— Дори не се сети да ми дадеш време да се сбогувам с молла Файзула.

Тя се обърна и тръгна към вратата на автобуса. Усещаше, че върви след нея. Вече на стъпалото, чу зад гърба си: