Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 19

— Колко мило, че го казваш, Мариам джо.

Той й подаде своя Коран и както я беше учил, тя го целуна три пъти, като между целувките го вдигаше до челото си, а после му го върна.

— Как си, момичето ми?

— Продължавам… — поде Мариам, но трябваше да спре, защото в гърлото й заседна буца. — Продължавам да си мисля какво ми каза нана, преди да тръгна. Тя…

— Не, не, не. — Молла Файзула сложи ръка на коляното й. — Майка ти, да я прости Аллах, беше неуравновесена и нещастна жена, Мариам джо. Тя си причини нещо ужасно. На себе си, на теб, а и на Аллах. Той ще й прости, защото е милостив, но е натъжен от това, което стори тя. Аллах не одобрява отнемането на живот, било то свой или чужд, защото Той казва, че животът е свято нещо. Чуй ме. — Старецът придръпна стола си към нея и взе ръката й в дланите си. — Познавах майка ти, отпреди да се родиш, когато тя беше още момиче, и ти казвам, че и тогава беше нещастна. Боя се, че семето на това, което извърши, беше посято много отдавна. Искам да кажа, че вината не е твоя. Не е твоя вината, момичето ми.

— Не биваше да я оставям. Трябваше…

— Престани. Тези мисли не са хубави, Мариам джо. Чуваш ли ме, дете? Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.

Мариам кимна, но колкото и отчаяно да й се искаше, не можеше да му повярва.

Един следобед седмица по-късно някой почука на вратата и в стаята влезе висока жена. Беше с хубава кожа, червеникава коса и дълги пръсти.

— Аз съм Афсун — каза тя. — Майката на Нилуфар. Защо не се измиеш и не слезеш долу, Мариам?

Мариам отвърна, че предпочита да си остане в стаята.

— Не, на фахмиди, ти не разбра. Трябва да слезеш долу. Трябва да ти кажем нещо. Важно е.

7

Седяха срещу нея — Джалил и жените му — на дълга тъмнокафява маса. Между тях, в центъра на масата, имаше кристална ваза със свежи далии и запотена кана с вода. Червенокосата жена, която й бе казала, че е майка на Нилуфар, седеше от дясната страна на Джалил, а другите две — Хадиджа и Наргис, от лявата. Всяка от жените носеше тънък черен шал, но не на главата, а преметнат около врата, сякаш в последния момент.

Мариам, която не можеше да си представи, че ще носят черно заради нана, реши, че някоя от тях или самият Джалил го е предложил малко преди да я повикат.

Афсун наля вода от каната и постави чашата пред Мариам върху карирана салфетка.

— Още е пролет, а вече е топло — каза тя и помаха ръце пред лицето си да се разхлади.

— Харесва ли ти стаята? — попита Наргис, която имаше сплескана брадичка и къдрава черна коса. — Надяваме се, че се чувстваш удобно. Това… изпитание… сигурно е много мъчително за теб. Тежък момент.

Другите две кимнаха. Мариам забеляза оскубаните им вежди, тънките усмивки на съчувствие към нея. Усети неприятно бучене в главата си. Гърлото й гореше. Тя отпи малко вода.

През широкия прозорец зад Джалил се виждаха цъфнали ябълки. Отстрани до прозореца имаше бюфет от тъмно дърво, а във витрината му — часовник и снимка в рамка на Джалил и три момчета, които държаха риби. Слънцето блестеше по люспите на рибите. Джалил и момчетата се усмихваха.