Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 22

Отведоха я в стаята с дългата кафява маса, в средата на която беше сложен Коранът; имаше и купа със захаросани бадеми, зелен воал и огледало. На масата вече седяха двама непознати мъже — свидетели, предположи тя, и един молла, когото също не беше виждала.

Джалил носеше светлокафяв костюм и червена вратовръзка. Косата му беше измита. Когато й издърпа стол, за да седне, той се опита да й се усмихне насърчително. Този път Хадиджа и Афсун седнаха от нейната страна.

Моллата посочи воала и Наргис го сложи на главата й. Мариам сведе очи към ръцете си.

— Вече можете да го повикате — каза Джалил.

Мариам го подуши, преди да го види. Цигарен дим и тежък сладникав одеколон, не като на Джалил. Миризмата нахлу и изпълни ноздрите й. Иззад воала зърна с крайчеца на окото си висок мъж с голямо шкембе и широки рамене, който се наведе, за да влезе. Тя едва не хлъцна, като видя колко е огромен, и бързо сведе поглед, но сърцето не спираше да се блъска в гърдите й. Усети, че той продължава да стои на прага. А после бавно и тежко прекоси стаята. Купата с бадемите на масата зазвънтя в такт със стъпките му. Стовари се с пъшкане на стола до нея. Дишаше шумно.

Моллата каза няколко приветствени думи. Обясни, че това няма да е традиционна никка.

— Разбирам, че Рашид ага има билети за автобуса, който скоро тръгва за Кабул. Така че, за да спестим време, ще пропуснем някои от ритуалите.

Моллата изрече благословиите и каза нещо за значимостта на брака. Попита Джалил дали има възражения срещу този съюз и Джалил поклати глава. После моллата попита Рашид дали иска да се ожени за Мариам. Рашид каза „да“. Грубият му дрезгав глас й напомни за хрущенето на сухи есенни листа под тежки стъпки.

— А ти, Мариам, приемаш ли този мъж за свой съпруг?

Тя не отвърна. Чу покашлянето на някой от присъстващите.

— Приема го — обади се женски глас от края на масата.

— Всъщност тя сама трябва да отговори — каза моллата. — И трябва да изчака, докато попитам три пъти. Такъв е обичаят.

Зададе въпроса още два пъти. Когато Мариам не отговори, попита още веднъж, този път по-настойчиво. Мариам усети как Джалил се размърда на стола си до нея, как под масата нервно зашаваха крака. Няколко души отново се прокашляха. Една тънка бяла ръка се протегна и избърса някакви прашинки от масата.

— Мариам — прошепна Джалил.

— Да — рече тя с треперещ глас.

Мушнаха огледало под воала. Най-напред Мариам видя собственото си лице, неоформените прави вежди, сплесканата коса, посърналите зелени очи, толкова приближени, че човек би я взел за кривогледа. Кожата й беше изпръхнала и сивкава. Помисли си, че челото й е прекалено високо, брадичката твърде остра, а устните — много тънки. Триъгълно издължено лице, напомнящо хрътка. Но въпреки това, колкото и да бе странно, тези невзрачни поотделно черти оформяха приятна физиономия, макар и не красива.

В това огледало Мариам за пръв път зърна бегло Рашид — едрото лице, квадратно и червендалесто; гърбавия нос; пламналите бузи, които издаваха спотаено задоволство; воднистите кръвясали очи; гъстите зъби, притиснали двата предни, които бяха изхвръкнали напред; смущаващо тясното чело, толкова тясно, че едва ли имаше повече от два пръста между рунтавите вежди и четинестата прошарена коса.