Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 18

— Трябва да взема нещо — каза то.

Мариам приседна в леглото, скръсти крака и покри скута си с одеялото. Момиченцето бързо прекоси стаята, отвори вратата на дрешника и извади от там една квадратна сива кутия.

— Знаеш ли какво е това? — попита и отвори кутията. — Казва се грамофон. Свири с плочи. Нали разбираш, музика. Грамофон.

— Ти си Нилуфар и си на осем.

Момиченцето се засмя. Имаше усмивката на Джалил и неговата брадичка с трапчинка.

— Откъде знаеш?

Мариам сви рамене. Не каза на Нилуфар, че някога бе нарекла на нея едно камъче.

— Искаш ли да чуеш някоя песен?

Мариам отново сви рамене.

Нилуфар включи грамофона, измъкна от джобчето на капака малка плоча, постави я и закрепи на ръба й игличката. Зазвуча музика.

На листенца от цветя ще ти напиша най-нежни писма. Ти си султан на моята душа, султанът на сърцето ми.

— Знаеш ли я?

— Не.

— От един ирански филм е. Гледах го в киното на татко. Ей, искаш ли да видиш нещо?

Преди Мариам да успее да отговори, Нилуфар вече бе залепила длани и чело на пода. В следващия миг стъпалата й отхвръкнаха във въздуха и тя застана с главата надолу.

— Можеш ли така? — попита с дрезгав глас.

— Не.

Нилуфар спусна крака, изправи се и придърпа надолу блузката си.

— Мога да те науча — каза тя и издуха паднал на веждата й кичур. — Е, колко дълго ще останеш у нас?

— Не знам.

Мама казва, че не си ми истинска сестра, както говориш.

— Никога не съм говорила такива работи — излъга Мариам.

— Тя казва, че ги говориш. Виж, аз нямам нищо против това, нито пък да си ми сестра. Нямам нищо против.

Мариам легна.

— Сега съм уморена.

— Мама казва, че един джин е накарал майка ти да се обеси.

— Спри — каза Мариам и се обърна на другата страна. — Спри тая музика.

Същия ден дойде и Биби джо. Точно тогава валеше. С изкривено от болка лице тя отпусна огромното си тяло на един стол до леглото.

— Тоя дъжд, Мариам джо, ще ме съсипе. Влагата е убиец за ставите ми. Ооох, ела, детето ми, ела при Биби джо. Не плачи, недей. Горкичкото, бедното дете.

През нощта Мариам дълго не можа да заспи. Лежеше и гледаше небето, вслушваше се в стъпките долу, в приглушените гласове зад стените, в плющящия по прозореца дъжд. А когато задряма, изведнъж се събуди от викане.

Отдолу се разнасяха гневни пискливи гласове. Не чуваше отчетливо думите. После се затръшна врата.

На другата сутрин я навести молла Файзула. Щом зърна на вратата своя приятел, бялата му брада, благата му беззъба усмивка, Мариам усети как сълзите парят ъгълчетата на очите й. Скочи от леглото и се втурна към него. Целуна му ръка, а той както винаги я целуна по челото. Мариам придърпа един стол до леглото си.

Той й показа Корана, който беше донесъл, отвори го и каза:

— Мисля, че няма смисъл да пропускаме заниманията си, нали?

— Знаеш ли, вече нямам нужда от уроци, молла сахиб. Още преди години ме научи на всяка сура, на всеки аят в Корана.

Той се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Е, признавам си, че съм разкрит. Не можах да измисля по-добро оправдание да дойда да те видя.

— Нямаш нужда от оправдание. Не и ти.