Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 17

— Сестрите ти Нилуфар и Атие понякога си играят в тази стая — рече той, — но обикновено в нея настаняваме гостите. Ще се чувстваш удобно, струва ми се. Хубава е, нали?

Вътре имаше легло с одеяло на зелени цветя, чиято плетка наподобяваше килийките на пчелна пита. Пердетата в същата гама бяха дръпнати и от прозореца се виждаше градината. До леглото имаше скрин с три чекмеджета и ваза. По полиците на стените бяха наредени снимки на непознати хора. На една от тях видя еднакви по форма, но различни по големина дървени кукли, подредени в редичка — от най-голямата до най-малката. Джалил проследи погледа й и каза:

— Това са матрьошки. Купих ги от Москва. Можеш да си играеш с тях, ако искаш. Никой няма да ти се разсърди.

Мариам седна на леглото.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Джалил.

Тя легна и затвори очи. След малко чу тихото хлопване на вратата.

Мариам не напускаше стаята, освен когато й се налагаше да използва тоалетната в дъното на коридора. Момичето с татуировката, което й беше отворило портата, й носеше храната на поднос — агнешки кебап, сабзи, зеленчукова супа. Повечето неща оставаха недокоснати. Джалил се качваше по няколко пъти на ден, сядаше на леглото до нея и я питаше дали е добре.

— Можеш да се храниш долу с нас — предложи той, но не много уверено. И охотно се съгласи, когато му каза, че предпочита да яде сама.

Мариам безстрастно наблюдаваше от прозореца онова, което през по-голямата част от живота си бе мечтала да види — всекидневието на Джалил. През портата забързано влизаха и излизаха слуги. Един градинар постоянно подрязваше храстите и поливаше цветята в оранжерията. На улицата спираха дълги лъскави коли.

От колите се появяваха мъже в костюми, с чапани и шапки от каракул, жени с хиджаби и прилежно сресани деца. Мариам наблюдаваше как Джалил се здрависва с тези непознати хора, гледаше как кръстосва длани на гърдите си и кима на съпругите им и разбираше, че нана е казвала истината. Мястото й не беше тук.

— Но къде е моето място? Какво ще правя сега?

„Аз съм всичко, което имаш на този свят, Мариам, и когато го напусна, ще останеш без нищо. Самата ти си нищо!“

На втория ден в стаята влезе едно момиченце.