Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 16

Колата спря, шофьорът й помогна да слезе и каза:

— Ще те изпратя.

Тя се остави да я преведе през шосето и да я придружи нагоре по черния път. Край пътеката растяха орлов нокът и млечка. Над цветята жужаха пчели. Шофьорът я хвана за ръка и й помогна да прегази през потока. После я пусна и заговори за ужасните ветрове в Херат, как скоро щели да задухат от сутрин до вечер, цели сто и двайсет дни, как пясъчните мухи щели да продължат да хапят като обезумели, но после внезапно застана пред нея, опита се да затисне очите й и я забута назад по пътя, по който бяха дошли.

— Връщай се! Не, не гледай! Обърни се! Тръгвай назад!

Само че не беше достатъчно бърз и Мариам видя. Порив на вятъра раздели спускащите се като завеса клони на плачещата върба и Мариам съзря гледката под дървото — преобърнатия стол с правата облегалка, закаченото на висок клон въже и поклащащата се на него нана.

6

Погребаха нана в един ъгъл на гробището в Гул Даман.

Мариам стоеше до Биби джо, сред жените, докато молла Файзула четеше молитви до гроба, а мъжете спускаха увитото в платно тяло.

После Джалил заведе Мариам в колибата и се постара да покаже на придружаващите ги селяни колко е загрижен за дъщеря си. Събра няколко нейни вещи и ги сложи в един куфар.

Седна до леглото й и взе да й вее с ветрило. Погали я по челото и с печално изражение я попита не иска ли нещо. Нещичко, каквото и да е.

— Искам молла Файзула — отвърна Мариам.

— Разбира се. Той е отвън. Ще го доведа.

Едва когато слабата прегърбена фигура на молла Файзула се появи в рамката на вратата, Мариам заплака за пръв път през този ден.

— О, Мариам джо. — Той седна до нея и взе лицето й в шепите си. — Хайде, поплачи си, детето ми, поплачи си. Не е срамно. Но помни какво казва Коранът: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“ Коранът казва истината, Мариам джо. За всяко изпитание и за всяка болка, която стоварва на раменете ни, Бог има основание.

Но Мариам не долавяше утеха в Божиите слова. Не и този ден. Не и тогава. Всичко, което чуваше, бяха думите на нана: „Ще умра, ако ме оставиш. Просто ще умра.“ Можеше само да плаче и да плаче и сълзите й мокреха покритата с петна пергаментова кожа на ръцете на молла Файзула.

Докато пътуваха към дома на Джалил, той седеше на задната седалка на колата си, прегърнал през рамо Мариам.

— Можеш да останеш при мен, Мариам джо — каза той. — Вече наредих да ти се приготви стая. Тя е на горния етаж. Ще ти хареса, струва ми се. Гледа към градината.

За пръв път го слушаше с ушите на нана. Сега толкова ясно долавяше неискреността, която винаги се беше таила в думите му, в празните, лъжливи обещания. Не можеше да си наложи да го погледне.

Когато колата спря пред дома му, шофьорът заобиколи да им отвори вратата и взе куфара на Мариам. Сложил длани на раменете й, Джалил я побутна напред и тя влезе през същата порта, пред която два дни по-рано бе спала на тротоара и го бе чакала. Времето преди два дни — когато мислеше, че не желае нищо по-силно от това да се разхожда с баща си из тази градина — сега й изглеждаше безкрайно далечно. Как можа животът да се преобърне толкова бързо, питаше се. Вървеше по пътеката от сиви плочи, забола очи в краката си. Усещаше присъствието на хора, които говореха тихо и отстъпваха, за да им направят път. Чувстваше смазващите погледи, които я следяха от прозорците. Мариам не вдигна очи от земята и след като влязоха в къщата. Мина по кафеникав килим на бели и сини осмоъгълници, мярна бегло мраморните постаменти на статуи, долната част на вази, ресните на пъстроцветни гоблени по стените. Стълбата, по която се заизкачваха двамата с Джалил, беше широка и застлана с подобен кафеникав килим, прикрепен с пречки в основата на всяко стъпало. Горе Джалил я поведе наляво по дълъг и също покрит с килим коридор. После спря пред една врата, отвори я и въведе Мариам.