Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 171

Колибата на Мариам е все още там.

Приближавайки я, Лайла вижда, че единственият прозорец е без стъкло, а вратата липсва. Мариам й бе говорила и за курник, пещ и дъсчен клозет, но от тях няма и помен. Спира, преди да прекрачи прага. Вътре бръмчат мухи.

Трябва да мине странично, за да не закачи огромна развяваща се паяжина. Вътре е сумрачно и й трябват няколко минути, докато очите й свикнат. После вижда, че колибата е дори по-малка, отколкото си я е представяла. От дървения под е останала само половин изгнила дъска. Другите сигурно са били изкъртени и използвани за огрев. Тъй че сега подът е застлан със сухи листа, счупени бутилки, смачкани хартийки от дъвка, диво расли гъби и угарки. Но най-вече с бурени, някои ниски, други — дръзко плъзнали по стените.

Петнайсет години, казва си Лайла. Петнайсет години на това място.

Сяда с гръб към стената и слуша свистенето на вятъра през клоните на върбите. И на тавана има паяжини. Някой е изписал нещо със спрей на едната стена, но една част се е изтрила и Лайла не може да го разчете. Дава си сметка, че буквите са руски. В единия ъгъл има изоставено гнездо, в другия с главата надолу виси прилеп.

Лайла затваря очи и известно време стои така.

В Пакистан понякога й беше трудно да си спомни отделни черти от лицето на Мариам. Често то й убягваше като дума на върха на езика. Но сега тук беше лесно да го повика под клепачите си — мекия блясък на погледа й, издължената брадичка, загрубялата кожа на врата, усмивката със стиснати устни. Тук Лайла отново може да усети топлината на скута й, как Мариам я люлее, декламира й стихове от Корана; да усети как думите вибрират надолу по тялото на Мариам, към коленете й и влизат в собствените й уши.

После изведнъж бурените започват да изчезват, сякаш някой под земята ги дърпа надолу за корените. Те потъват все по-надолу и по-надолу, докато земята в колибата не поглъща и последния бодлив стрък. Паяжините се размотават магически. Птичето гнездо се разпада от само себе си, сламките се освобождават една по една и излитат навън от колибата. Невидима четка забелва руските думи от стената.

Дъските на пода са отново на мястото си. Лайла вече вижда две тесни легла, дървена маса, два стола, чугунена печка в ъгъла, полици по стените, на които са наредени глинени гърнета и тигани, почернял чайник, чаши и лъжици. Чува кудкудякането на кокошките, далечното бълбукане на потока.

Малката Мариам седи на масата и майстори кукла на светлината на газената лампа. Тананика си нещо. Лицето й е гладко и свежо, косата чиста и сресана назад. И всичките й зъби са на мястото си.