Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 173
Халед Хосейни
Вътре открива три неща — плик, платнена торбичка и видеокасета.
Лайла взима касетата и слиза при рецепцията. От възрастния служител, който ги е посрещнал, узнава, че в хотела има само едно видео и то е в най-големия апартамент. В момента апартаментът е свободен и човекът се съгласява да я заведе в него. Поверява рецепцията на един млад мустакат мъж в костюм, който разговаря по мобилен телефон.
Възрастният служител води Лайла на втория етаж, отива до вратата в дъното на дългия коридор, отваря я и я пуска да влезе. Очите й зърват единствено телевизора в ъгъла и нищо друго.
После тя включва телевизора и видеото, слага касетата и натиска копчето. Няколко минути на екрана няма нищо и Лайла започва да се чуди защо Джалил си е направил труда да остави на Мариам празна касета. Но после засвирва музика и се появяват образи.
Лайла се мръщи, но продължава да гледа минута-две. После спира касетата, превърта я назад и отново я пуска. Пак същите кадри.
Възрастният служител я гледа озадачен.
Филмът на екрана е „Пинокио“ на „Уолт Дисни“. Лайла недоумява.
Тарик и децата се прибират в хотела малко след шест. Азиза хуква към Лайла и й показва обиците, които Тарик й е купил — сребърни с пеперудка от емайл на всяка. Залмай стиска здраво надуваем делфин, който писука, щом го натиснеш по муцунката.
— Как си? — пита я Тарик и я прегръща през рамо.
— Добре съм — отговаря тя. — Ще ти разкажа по-късно.
Отиват да хапнат наблизо. Ресторантчето е тясно, масите са покрити с мушама, вътре е задимено и шумно. Но агнешкото е крехко и сочно, а хлябът — топъл. След вечеря се разхождат малко. Тарик купува на децата фунийки сладолед от розова вода. Сядат да го изядат на една пейка, а планините зад тях се очертават на аленото небе. Въздухът е топъл и изпълнен с кедров аромат.
Лайла е отворила плика, след като е изгледала видеокасетата. В него има писмо, написано със синьо мастило върху жълта хартия на широки редове.
В писмото пише:
Скъпа моя Мариам,
Моля се това писмо да те завари в добро здраве.
Както знаеш, дойдох преди месец в Кабул, за да говоря с теб. Но ти не пожела да ме видиш. Бях разочарован, но не те виня. На твое място може би щях да направя същото. Загубих много отдавна правото да се ползвам от твоето благоволение, за което трябва да се сърдя единствено на себе си. Но ако четеш това писмо, значи си прочела писмото, което оставих на вратата ти. Прочела си го и си дошла при молла Файзула, както те моля. Благодарен съм ти за това, Мариам джо. Благодарен съм за тази възможност да ти кажа няколко думи.
Откъде да започна?
Твоят баща позна толкова много мъки от последния път, когато разговаряхме, Мариам джо. Мащехата ти Афсун беше убита през първия ден от бунта през 1979 година. Същия ден заблуден куршум уби сестра ти Нилуфар. Още ми е пред очите моята малка Нилуфар, която заставаше на ръце, за да смае гостите. През 1980 година брат ти Фархад се присъедини към джихада. Руснаците го убиха през 1982 година в покрайнините на Хелманд. Така и не видях трупа му. Не знам дали имаш деца, Мариам джо, но ако имаш, се моля Аллах да ги закриля и да ти спести мъката, която преживях. Все още ги сънувам. Все още сънувам мъртвите си деца.
Сънувам и теб, Мариам. Липсваш ми. Липсва ми гласът ти, твоят смях. Липсва ми времето, когато ти четях и всички онези дни, когато ловяхме заедно риба. Спомняш ли си дните с риболова? Ти беше добра дъщеря, Мариам джо, и аз не мога да си помисля за теб, без да изпитам срам и разкаяние. Разкаяние… По отношение на теб, Мариам джо, имам много да се разкайвам. Разкайвам се, че не се срещнах с теб в деня, когато дойде в Херат. Разкайвам се, че не ти отворих вратата и не те пуснах в дома си. Разкайвам се, че не те признах пред хората за своя дъщеря, че те оставих да живееш в онова място през всичките онези години. И заради какво? От страх да не се опозоря? За да не опетня своето добро име? Колко малко значат тези неща за мен след всичките загуби, които понесох, след всичките ужаси, на които се нагледах през тази проклета война. Но вече е твърде късно, разбира се. Може би това е наказанието за безсърдечните — да прогледнат едва когато нищо не може да се направи. Сега мога само да кажа, че ти беше добра дъщеря, Мариам джо, и че аз не те заслужавах. И ми остава единствено да моля за твоята прошка.
Прости ми, Мариам джо. Прости ми. Прости ми. Прости ми.
Не съм вече богатият човек от едно време. Комунистите ми конфискуваха толкова много земя, както и всичките магазини. Но е дребнаво да се оплаквам, защото Бог, кой знае защо, все още ми дава много повече, отколкото на други хора. След като се върнах от Кабул, успях да продам малкото останала ми земя. Приложил съм твоя дял от наследството. Сама виждаш, че не е състояние, но все е нещо. (Ще забележиш също така, че реших да обменя парите в долари. Мисля, че е за добро. Не се знае какво ще стане с нашата нещастна валута.)
Надявам се да не си помислиш, че се опитвам да купя прошката ти. Вярвам, че тя не се продава. И никога не е била за продан. Просто ти давам, макар и късно, онова, което открай време си е по право твое. В живота не бях предан баща. Може би в смъртта ще съм.
Ах, смъртта! Няма да те обременявам с подробности, но съм вече пътник. Слабо сърце, казват лекарите. Мисля, че е подходяща кончина за един слаб човек.
Смея, да, смея да се надявам, че след като прочетеш това, ще си по-великодушна към мен, отколкото бях аз някога към теб. Че може би ще намериш милост в сърцето си и ще дойдеш да видиш своя баща. Че още веднъж ще почукаш на вратата ми и ще ми дадеш възможността този път да я отворя, да те посрещна, да те прегърна, дете мое, както трябваше да го правя през всичките тези години. Надежда, слаба като сърцето ми. Съзнавам го. Но ще чакам. Ще се ослушвам за твоето почукване. Ще се надявам.
Нека Бог те дари с дълъг и благополучен живот, дъще. Нека те дари с много деца, здрави и красиви. Дано намериш щастието и благосклонния прием, който не ти дадох. Бъди здрава. Оставям те в любящите ръце на Бог.
