Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 170

Сядат на пода в полуголата стая върху хератски килим и избродирани с мъниста възглавнички. На стената виси рамкирана снимка на Мека. Сядат до отворения прозорец, от двете страни на продълговато слънчево петно. От съседна стая се чува женски шепот. Малко босоного момче слага пред тях поднос с чай и нуга халва с шамфъстък. Хамза кимва към него.

— Синът ми.

Момчето излиза, без да каже дума.

— Е, разкажете ми — казва Хамза уморено.

Лайла му разказва. Разказва му всичко. Отнема й повече време, отколкото си е мислела. Към края полага усилия да запази самообладание. Не й е лесно да говори за Мариам, минала е само година.

Когато свършва, Хамза дълго мълчи. И върти бавно чашката си върху чинийката ту на една, ту на друга страна.

— Баща ми, мир на душата му, я обичаше — казва най-сетне. — Той изпя азан в ухото й, когато се роди. Ходеше при нея всяка седмица, без нито веднъж да пропусне. Понякога ме взимаше със себе си. Беше неин учител, да, но и приятел. Баща ми беше милосърден човек. И се съсипа, когато Джалил хан я ожени.

— Съжалявам за баща ви. Бог да го прости. Хамза благодари с кимане.

— Той живя до дълбока старост. Всъщност надживя Джалил хан. Погребахме го в селското гробище недалеч от мястото, където е майката на Мариам. Баща ми беше много благ човек, дар Божи.

Лайла оставя чашката си и пита:

— Мога ли да ви помоля нещо?

— Разбира се.

— Ще ми покажете ли къде е живяла Мариам? Ще ме заведете ли там?

Шофьорът се съгласява да изчака още известно време.

Хамза и Лайла излизат от селото и тръгват надолу по шосето, свързващо Гул Даман с Херат. След около петнайсет минути той й посочва тясна пролука във високата трева от двете страни на пътя.

— Ето, оттук. Има пътека.

Тя е неравна, виеща се и едва забележима под растителността и шубраците. Тревата се люлее от вятъра и я удря по глезените, докато двамата с Хамза следват извивките на пътеката. От двете им страни пъстреят диви цветя, едни високи и къдрави, други ниски, с разперени като ветрила листа. Тук-там изпод ниските храсти наднича лютиче. Над главата си Лайла чува цвъртенето на лястовици и припряното скърцане на скакалци в краката си.

Те се изкачват около двеста метра, после пътеката става равна и извежда на малка поляна. Спират и си поемат дъх. Лайла замахва с ръка и отпъжда от челото си рояк кръжащи пред лицето й комари. На хоризонта се виждат ниски планини, няколко тополи, всевъзможни храсти, чиито имена тя не знае.

— Тук имаше поток — обяснява леко задъхан Хамза. — Но отдавна пресъхна.

Казва й, че ще я чака тук, а тя да мине през пресъхналото корито и да върви към планините.

— Ще чакам тук — казва и сяда на камък зад една топола. — Вие вървете.

— Аз няма да…

— Не се притеснявайте. Останете колкото ви е нужно. Вървете, хамшира.

Лайла му благодари и скача от камък на камък през пресъхналия поток. Между камъните има счупени бутилки, ръждясали консервни кутии, наполовина заровен в земята и покрит с плесен метален сандък с поцинкован капак.

Лайла поема към планините, към плачещите върби, които вече вижда; клоните им се полюляват при всеки порив на вятъра. Сърцето й бие учестено. Както бе казала Мариам, върбите образуват кръг, а в средата му има поляна. Тя тръгва по-бързо, вече почти тича. Поглежда през рамо и вижда, че Хамза е малка фигура в далечината, а чапанът му е ярко цветно петно сред кафявите дънери. Лайла се спъва в камък и едва не пада, но успява да се задържи. Останалата част от пътя изминава с твърда крачка. Задъхва се, когато стига до върбите.