Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 169

Лайла му казва, че през последната година е била в Пакистан и че се връща в Кабул.

— В Дех-Мазанг.

През предното стъкло тя вижда бакърджии да запояват дръжки на медни кани, сарачи да простират кожи на слънце.

— Отдавна ли живееш тук, братко?

— О, цял живот. Роден съм тук. И видях и преживях всичко. Помниш ли бунта?

Лайла кимва, но той продължава:

— Беше през март седемдесет и девета, около девет месеца преди да нахлуят руснаците. Разгневени хератци убиха няколко съветски военни съветници и руснаците изпратиха танкове и хеликоптери и нападнаха. Три дни обстрелваха града, хамшира. Разрушиха сгради, събориха едно от минаретата, убиха хиляди хора. Хиляди. За тези три дни загубих две сестри. Едната беше на дванайсет. — Той почуква по снимката на предното стъкло. — Това е тя.

— Съжалявам — казва Лайла и с почуда осъзнава, че всяка история тук е белязана от смърт, загуба и много скръб. Но въпреки това вижда, че хората намират начин да оцелеят, да продължат напред. Лайла мисли за собствения си живот, за всичко преживяно и не може да повярва, че е оцеляла, че е жива и седи в това такси и слуша историята на този човек.

Гул Даман е село с няколко опасани от зидове къщи сред колиби от кал и слама. Загорели жени готвят пред колибите с плоски покриви, а лицата им са потни от парата, която се вдига от опушените казани върху огнищата. Мулета ядат от ясли на открито. Деца спират да гонят кокошките и хукват след таксито. Мъже бутат пълни с камъни колички. И те спират и гледат, докато колата отмине. Шофьорът прави завой и минава покрай гробище с пооронена от времето гробница в средата. Шофьорът обяснява, че там е погребан селският суфия.

Има и вятърна мелница. В сянката на ръждясалите й бездействащи крила са клекнали три момчета и си играят в калта. Шофьорът спира и се надвесва през прозореца. Отговаря му най-голямото момче — посочва му една къща по-нагоре по пътя. Шофьорът му благодари и пак потегля.

Таксито стига до оградена със зид едноетажна къща. Лайла вижда клоните на смокините, надвиснали над улицата.

— Няма да се бавя дълго — казва тя на шофьора.

Портата отваря нисък, слаб мъж на средна възраст с рижа коса. В брадата му има сиви кичури. Мъжът носи чапан върху пирхан-тумбан.

Двамата си разменят поздрав.

— Това ли е домът на молла Файзула? — пита Лайла.

— Да. Аз съм синът му, Хамза. Мога ли да ви помогна с нещо, хамшира!

— Тук съм заради една стара приятелка на баща ви, Мариам.

Хамза примигва и по лицето му пробягва недоумение.

— Мариам…

— Дъщерята на Джалил хан.

Той отново примигва. После се хваща за бузата си и лицето му светва в усмивка, разкриваща дупки и гниещи зъби.

— Ооо! Мариам! Дъщеря ли сте й? Тя… — Сега той извива врат и наднича нетърпеливо зад гърба й. — Тя тук ли е? Толкова време мина! Мариам тук ли е?

— Умря, за жалост.

Усмивката изчезва от лицето на Хамза. Стоят известно време на вратата, а той не откъсва очи от земята. Наблизо изревава магаре.

— Заповядайте — казва Хамза и отваря със замах вратата. — Моля, заповядайте.