Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 172

Лайла наблюдава как Мариам залепва плитки от прежда на главата на куклата си. След няколко години това момиче ще е жена, която ще иска малко от живота, няма никога да обременява другите, няма да дава да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е мечти, с които са се подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято красота не се изхабява от бурното течение, а само става по-изящна. Лайла вече съзира нещо в очите на това момиче, нещо дълбоко в същината й, което нито Рашид, нито талибаните ще са в състояние да пречупят. Нещо твърдо и непоклатимо като канара от ръждив пясъчник. Нещо, което в крайна сметка ще се окаже за нея гибел, а за Лайла — спасение.

Момиченцето вдига очи. Слага куклата на масата. Усмихва се.

— Лайла джо?

Лайла отваря рязко очи, ахва и рухва. Шумът подплашва прилепа и преди да излети през прозореца, той се стрелва от единия в другия ъгъл на колибата, размахвайки криле като страниците на разлистваща се книга.

Лайла става, отупва сухите листа от себе си и излиза от колибата. Вън светлината се е променила леко. Духа вятър и тревите се люлеят, а клоните на върбите се удрят един в друг.

Преди да напусне поляната, Лайла хвърля последен поглед на колибата, където Мариам бе спала, яла, мечтала, затаявала дъх в очакване на Джалил. Върбите хвърлят витиевати сенки по грохналите стени и тези сенки се разместват с всеки порив на вятъра. На плоския покрив е кацнала врана. Тя кълве нещо, грачи и отлита.

— Сбогом, Мариам.

После, без да си дава сметка, че плаче, Лайла хуква надолу през тревата.

Хамза все още седи на камъка. Щом я зърва, той става.

— Да вървим — казва и добавя: — Трябва да ви дам нещо.

Лайла го чака в градината до външната врата. Момчето, което им поднесе чай, стои под една смокиня с пиле в ръце и я гледа невъзмутимо. Лайла зърва две лица — на възрастна жена и на момиче, и двете с хиджаби, които я наблюдават стеснително от един прозорец.

Вратата на къщата се отваря и Хамза се появява. Носи кутия.

Подава я на Лайла.

— Джалил хан я донесе на баща ми около месец преди да умре. Помоли го да я пази, докато Мариам дойде да си я потърси. Баща ми я пази две години. После, преди и той да си отиде от този свят, я даде на мен със заръката аз да я пазя за Мариам. Само че тя… както знаете, не се върна повече.

Лайла поглежда към овалната тенекиена кутия. Прилича на стара бонбониера. Оцветена е в маслиненозелено, а позлатата на изрисуваните по капака орнаменти е избледняла. Отстрани кутията е леко ръждясала, а на предния ръб на капака има две малки вдлъбнатини. Лайла се опитва да я отвори, но тя е заключена.

— Какво има в нея? — пита тя. Хамза слага ключе в дланта й.

— Баща ми никога не я отвори. Нито аз. Мисля, че Божията воля е била това да направите вие.

Когато се връща в хотела, Тарик и децата още не са се прибрали. Лайла сяда на леглото с кутията в скута си. Част от нея иска да не я отключва и намеренията на Джалил, каквито и да са били, да си останат загадка. Но в крайна сметка любопитството й се оказва твърде силно. Пъхва ключето в ключалката и след известно напъване и разклащане все пак я отваря.