Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 168

Машхад е многолюден и оживен град. Лайла гледа парковете, джамиите и ресторантчетата за чело кебап, покрай които пътуват. Когато автобусът минава покрай гробницата на имам Реза, осмия шиитски имам, Лайла протяга шия да разгледа блестящите плочки на пищния комплекс, минаретата, великолепния златен купол. Всичко това е безупречно съхранено. Лайла си мисли за статуите на Буда в собствената й страна. Те са вече пясъчни зрънца, които ветровете разнасят над Бамиянската долина.

Пътят с автобус до границата е почти десет часа. Колкото повече наближават Афганистан, толкова по-гол и мрачен става пейзажът. Малко преди да пресекат границата и да влязат в Херат, минават покрай афганистански бежански лагер. За Лайла той е жълт облак прах, черни палатки, паянтови колиби от ламарина. Тя се протяга през седалката и стиска ръката на Тарик.

В Херат повечето улици са павирани и засенчени от уханни борове. Има общински паркове и строящи се библиотеки, спретнати дворове, пребоядисани сгради. Светофарите работят и за изненада на Лайла токът не спира. Тя е чула, че Исмаил хан, местният феодал, тъй да се каже, е помогнал за възстановяването на града със значителните приходи от митата, които събирал на иранската граница и които според Кабул принадлежали не на него, а на централното правителство. Когато произнася името на Исмаил хан, в гласа на шофьора, който ги откарва в хотел „Мувафек“, звучи страхопочитание.

Двудневният престой в „Мувафек“ ще им струва почти една пета от спестяванията, но пътуването от Машхад се оказва безкрайно и децата са изтощени. Докато му подава ключа, възрастният служител на рецепцията обяснява на Тарик, че „Мувафек“ е популярен сред журналистите и служителите от хуманитарните организации.

— И Бин Ладен отседна тук веднъж — хвали се той.

Стаята е с две легла и баня с течаща студена вода. На стената между леглата виси портрет на поета Абдула Ансари. От прозореца се виждат оживената улица и паркът отсреща със светли тухлени пътеки и цветни алеи. Децата, свикнали да гледат телевизия, са разочаровани, че в стаята няма телевизор, макар че много скоро вече спят. Лайла и Тарик също заспиват бързо. Тя се е гушнала в ръцете му и само веднъж се събужда от сън, който не може да си спомни.

На другата сутрин след закуска с чай и пресен хляб, мармалад от дюли и варени яйца Тарик й намира такси.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — пита той. Азиза се е хванала за ръката му, а Залмай е облегнал рамо на бедрото му.

— Сигурна съм.

— Притеснявам се.

— Ще се оправя — казва Лайла. — Обещавам. Заведи децата на някой пазар и им купи нещо.

Таксито потегля и Залмай се разплаква, но когато Лайла поглежда назад, вижда, че протяга ръце към Тарик. Залмай започва да приема Тарик и това хем носи успокоение на Лайла, хем й къса сърцето.

— Не си от Херат — казва шофьорът.

Той е с тъмна коса до раменете — всеобщ знак на пренебрежение към заминалите си талибани, както вече е забелязала Лайла — и белег, прерязващ левия му мустак. На предното стъкло от неговата страна има снимка на момиче с румени бузи и плитки.