Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 167

Тарик кима бавно.

— Ето какво искаш, значи. Сигурна ли си?

— Искам го, да. Сигурна съм. Нещо повече — усещам, че трябва да се върна. Вече не изглежда нормално да стоим тук.

Тарик си поглежда ръцете, после пак нея.

— Но само, само ако и ти го искаш.

Тарик се усмихва. Браздите на челото му изчезват и за момент той е пак някогашният Тарик, който не страда от главоболие, който каза веднъж, че в Сибир сополите стават на висулки, преди да стигнат земята. Може да си внушава, но й се струва, че напоследък често е онзи, старият Тарик.

— Аз ли? — пита той. — Ще те последвам и накрай света, Лайла.

Тя го притегля към себе си и го целува по устните. И си мисли, че никога не го е обичала повече, отколкото в този момент.

— Благодаря — казва, опряла чело в неговото.

— Да си идем у дома.

— Но първо искам да идем в Херат.

— В Херат ли? — Лайла му обяснява.

Децата, всяко по своему, имат нужда да бъдат успокоявани. Налага се Лайла да седи с разтревожената Азиза, която все още има кошмари и преди седмица се уплаши до сълзи, когато на някаква сватба наблизо някой изстреля пълнител в небето. Лайла трябва да й обяснява, че когато се върнат в Кабул, талибаните вече няма да са там, че няма да има боеве и тя няма да се върне в сиропиталището.

— Ще живеем всички заедно. Баща ти, аз, Залмай и ти, Азиза. Никога вече няма да се налага да се отделяш от мен. Кълна се. — Лайла се усмихва на дъщеря си. — До деня, когато сама го поискаш. Когато се влюбиш в някой младеж и пожелаеш да се омъжиш за него.

Когато напускат Мъри, Залмай е неутешим. Обвил е ръце около шията на Альона и не иска да я пусне.

— Не мога да го отскубна от нея, мами — казва Азиза.

— Залмай, не можем да качим коза в автобуса — за пореден път обяснява Лайла.

Едва когато Тарик кляка до него и му обещава, че в Кабул ще му купи втора Альона, Залмай я пуска неохотно.

При раздялата със Сайед също има сълзи. Застанал на прага, той държи Корана, за да го целунат три пъти за късмет, а после го вдига и те минават под него. Сайед помага на Тарик да натовари двата им куфара в колата му, откарва ги до автогарата, а после маха за сбогом, докато автобусът се отдалечава.

Лайла се обръща и гледа през задния прозорец как Сайед се смалява и внезапно чува глас, който шепне разколебано: Дали не постъпват глупаво, като оставят сигурността на Мъри? Като се връщат в земята, където са загинали родителите и братята й, където пушекът от бомбите едва се е разсеял.

И тогава от тъмните ниши на паметта й се явяват два стиха от поемата, с която баби се сбогуваше с Кабул.

Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, Нито хилядата сияйни слънца, скрити зад зидовете му.

Лайла се настанява удобно на седалката си и примигвайки, отпъжда влагата от очите си. Кабул я очаква. Нуждае се от нея. Пътят към дома е истината.

Но преди това предстои още едно сбогуване.

Войните в Афганистан са разрушили шосетата, свързващи Кабул, Херат и Кандахар. Най-лесният път до Херат сега е през Машхад в Иран. Лайла и семейството й остават да нощуват в тамошен хотел, а на следващата сутрин вземат друг автобус.