Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 166

За Лайла животът в Мъри е хубав и спокоен. Работата не е тежка, в почивните си дни четиримата се качват с лифта на хълма Патриата или отиват до Пинди Пойнт, откъдето в ясен ден се виждат чак Исламабад и центърът на Равалпинди. Там те постилат одеяло на тревата, ядат питки с кюфтета и краставици и пият студен джинджифилов сок.

Лайла си повтаря, че животът й е хубав и трябва да е благодарна за него. Животът, за който беше мечтала в най-мрачните си дни с Рашид. Напомня си го всеки ден.

В една топла нощ през юли 2002 година двамата с Тарик лежат в леглото и си говорят тихо за всички промени там, у дома. А те са толкова много. Коалиционните сили са изгонили талибаните от всеки по-голям град, изтикали са ги към планините на юг и изток отвъд границата с Пакистан. В Кабул са изпратени международни мироопазващи сили. Страната има временен президент, Хамид Карзай.

Лайла решава, че сега е моментът да каже на Тарик.

Преди година с радост би жертвала едната си ръка да напусне Кабул. Но през последните няколко месеца открива, че й е домъчняло за града на нейното детство. Липсва й суетнята на Шор базар, липсват й градините на Бабур, виковете на носачите на вода, нарамили мехове от ярешка кожа, пазарлъкът с продавачите на дрехи по Птичата улица и с продавачите на пъпеши в Картех-парван.

Но не е само носталгията, която кара напоследък Лайла да мисли толкова много за Кабул. Обзета е от трепетно вълнение. Чува, че в Кабул строят училища, павират наново улици, жените се връщат на работа, а животът й тук, макар и приятен и спокоен, изглежда… непълноценен. Лишен от смисъл. Нещо по-лошо — той е пилеене на време. Напоследък чува гласа на баби. „Можеш да станеш каквато си поискаш, Лайла — казва той. — Сигурен съм в това. Знам също така, че когато тази война свърши, Афганистан ще се нуждае от теб.“

Лайла чува и гласа на мами. Спомня си какво отговаряше тя, когато баща й настояваше да напуснат Афганистан. „Искам да видя мечтата на синовете си осъществена. Искам да съм жива, когато това се случи и Афганистан бъде свободен, за да го видят и момчетата. Те ще го видят през моите очи.“ Сега част от Лайла иска да се върне в Кабул заради мами и баби, за да го видят те през нейните очи.

А най-властно я теглеше натам Мариам. Нима умря за това, питаше се. Нима се жертва, за да стане тя камериерка в чужда страна? Може би за Мариам нямаше значение с какво се занимава, стига тя и децата да са в безопасност и щастливи. Но за Лайла има значение. И то вече огромно.

— Искам да се върнем — казва тя. Тарик присяда в леглото и я поглежда.

— Да се върнем? В Кабул? — пита.

— Само ако и ти искаш.

— Не си ли щастлива тук? Изглеждаш щастлива. А и децата, и те.

Лайла също присяда. Тарик се премества, за да й направи място на леглото.

— Щастлива съм — отвръща тя. — Разбира се. Но… Къде отиваме от тук, Тарик? Колко дълго ще останем? Това не е нашият дом. Кабул е домът ни, а там стават толкова неща, хубави неща. Искам да съм част от тях. Искам да правя нещо. Да помагам. Разбираш ли?