Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 165

— Какво искаш да кажеш? — пита сега тя.

— Мисля си за това, което става у дома. В крайна сметка може и да не е чак толкова зле.

Там, у дома, пак падат бомби, този път американски. Всеки ден, докато сменя чаршафи и чисти с прахосмукачката, Лайла гледа сцени от войната. Американците пак са въоръжили муджахидините и са вербували Северния съюз да изпъди талибаните и да намери Осама бин Ладен.

Но думите на Тарик измъчват Лайла. Тя рязко вдига глава.

— Не е чак толкова зле? Да умират хора? Жени, деца, старци? Да се разрушават отново къщи? Не е чак толкова зле ли?

— Шшшт. Ще събудиш децата.

— Как можеш да го кажеш, Тарик? — казва гневно тя. — След тъй наречената груба грешка в Карам? Сто невинни жертви! Ти сам видя телата.

— Не. — Той се надига на лакти и поглежда към нея. — Не ме разбра. Искам да кажа, че…

— Няма как да знаеш — прекъсва го Лайла. Дава си сметка, че говори все по-високо, но това е първата им разправия като съпрузи. — Ти избяга, когато муджахидините започнаха да се бият, помниш ли? Аз съм тази, която остана. Аз. Аз познавам войната. Загубих в нея родителите си. Родителите си, Тарик. И сега да те слушам да казваш, че не е чак толкова зле?

— Съжалявам, Лайла. Съжалявам. — Той взима лицето й в дланите си. — Права си. Исках да кажа, че може би ще има надежда в края на тази война, че може би за пръв път от толкова време…

— Не искам да говорим повече за това — казва Лайла, изненадана, че така се е нахвърлила върху него. Знае, че е несправедлива — нима войната не беше погубила и неговите родители? Яростта в душата й започва да стихва.

Тарик продължава да говори нежно и когато я притегля към себе си, тя се оставя да я прегърне. Оставя се да целува ръцете, а после и челото й. Знае, че той е може би прав, разбира какво иска да й каже. Може би това е нужно. Може би ще има надежда, когато бомбите на Буш престанат да валят. Но няма сили да го каже, не и когато смъртта на мами и баби сега сполетява други хора в Афганистан, не и когато някое нищо неподозиращо дете току-що е осиротяло като нея. Лайла няма сили да го каже. Трудно й е да се зарадва. Изглежда лицемерно, несправедливо.

Същата нощ Залмай се събужда от кашлица. Преди Лайла да успее да помръдне, Тарик вече е станал, закача си протезата, отива при детето и го взема на ръце. Лайла гледа как сянката му се мести насам-натам в мрака. Вижда на рамото му очертанията на главата на Залмай, ръчичките му на врата на Тарик и малките му крака, преметнати през кръста му.

Тарик се връща в леглото, но и двамата не казват дума. Лайла протяга ръка и докосва лицето му. Бузите му са мокри.