Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 164

Лайла не може да прощава толкова лесно. Насилствената смърт на този човек не й носи радост, но тя си спомня прекалено добре как цели квартали се сриваха пред очите му, как извличаха мъртви тела изпод развалините, как откриваха на покриви или на върха на някое високо дърво ръцете и краката на деца дни след погребението им. Спомня си прекалено ясно лицето на мами мигове преди взрива и колкото и да се мъчи, не може да забрави лежащото наблизо обезглавено тяло на баби и кулата на моста върху тениската му, потопена в мъгла и кръв.

— Ще има погребение — говори Тарик. — Сигурен съм. Сигурно в Равалпинди. И ще бъде грандиозно.

Залмай, който беше почти заспал, сега седи в леглото и търка очите си с юмручета.

Два дни по-късно чистят една стая, когато чуват суматоха. Тарик пуска парцала и хуква навън. Лайла го следва.

Шумът идва от фоайето на хотела. Вдясно от рецепцията има салон с няколко стола и две канапета, тапицирани с бежов велур. В ъгъла, обърнат към канапетата, е сложен телевизор и Сайед, портиерът и няколко гости са се струпали пред него.

Лайла и Тарик се вмъкват сред тях.

Каналът е Би Би Си. На екрана се вижда небостъргач, от чиито високи етажи бълва черен дим. Тарик казва нещо на Сайед и Сайед още не е успял да му отговори, когато от ъгъла на екрана се появява самолет. Той се врязва в съседния небостъргач, избухва и се превръща в огнена топка — най-голямата, която Лайла е виждала някога. Всички във фоайето ахват едновременно.

Двете кули рухват за по-малко от два часа.

Скоро по всички телевизионни канали говорят за Афганистан, талибаните и Осама бин Ладен.

— Чу ли какво казаха талибаните за Осама бин Ладен? — пита Тарик.

Азиза седи срещу него и се е вторачила в дъската. Тарик я беше научил да играе шах. Тя се мръщи и потупва долната си устна, подражава на баща си, когато обмисля поредния ход.

Залмай е вече малко по-добре. Той спи, а Лайла му маже гърдите с „Викс“.

— Чух — отвръща тя.

Талибаните бяха обявили, че няма да се откажат от Бин Ладен, защото той е потърсил убежище в Афганистан, а да предадеш гост противоречи на етичния кодекс „Пушунвали“. Тарик се подсмихва горчиво и Лайла долавя отвращението му от изопачаването на благородните обичаи на неговия народ.

Няколко дни след атаките Лайла и Тарик отново са във фоайето. От екрана говори Джордж Буш. Зад него има голямо американско знаме. В един момент гласът му трепва и Лайла мисли, че той ще се разплаче.

Сайед, който знае английски, им обяснява, че Буш току-що е обявил война.

— На кого? — пита Тарик.

— Като начало на вашата страна.

— Може и да не е чак толкова зле — казва Тарик.

Тъкмо са свършили да се любят. Той лежи до нея с глава на гърдите й и ръка на корема. Първите няколко пъти бяха безуспешни. Тарик не преставаше да се извинява, а Лайла — да му вдъхва увереност. Все още изпитват затруднения, не физически, а „логистични“. Бунгалото, което делят с децата, е тясно. Децата спят под тях на походни легла, тъй че те двамата не могат да се усамотят. Повечето пъти Лайла и Тарик се любят безмълвно, със сдържана няма страст, напълно облечени под одеялото като предпазна мярка, в случай че децата се събудят. Те са постоянно нащрек — да не би да шумят с чаршафите, да не би да изскърца пружината. Но Лайла смята, че си заслужава да се тормози от тези опасения, стига да е с Тарик. Когато се любят, тя се чувства закотвена, защитена. Тревогите й, че съвместният им живот заедно е преходно щастие, че скоро пак ще се разпадне на парчета и дрипи, се уталожват. Изчезват страховете й, че ще се разделят.