Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 163

Тук, в Мъри, Лайла е щастлива. Но това не е лесно щастие. Не е щастие без цена.

През почивните си дни Тарик ги води в Мола, където е пълно с магазини за дрънкулки, а отсреща е Англиканската църква, построена в средата на деветнайсети век. Тарик им купува от улични продавачи пикантен чапли кебап. Проправят си път през тълпи от местни жители, европейци с мобилни телефони и фотоапарати, пакистанци, избягали от жегата в равнините.

Понякога взимат автобус до Кашмир Пойнт. От там Тарик им показва долината на река Джелъм, покритите с ели ниски склонове и обраслите с гъсти гори хълмове, където според него човек все още можел да зърне мятащи се от клон на клон маймуни. Отиват и до курортното селище Натия Гали на около трийсет километра от Мъри, където Тарик държи Лайла за ръка, докато вървят по сенчестия път към резиденцията на губернатора. Спират до старото английско гробище или взимат такси и отиват до върха на планината, за да се любуват на зелената, тук-там скрита от мъгла долина.

По време на разходките си минават покрай витрини и Лайла зърва отраженията им. Мъж, жена, дъщеря и син. Отстрани те би трябвало да изглеждат като най-обикновено семейство, без тайни и лъжи, без разкаяния.

Азиза има кошмари, от които се събужда с писък. Лайла трябва да легне до нея, да избърше с ръкав бузите й и да я гали успокоително по гърба, докато заспи.

Лайла има свои натрапчиви сънища. В тях тя винаги е в къщата в Кабул, минава по коридора, качва се по стълбата. Сама е, но чува от едната стая ритмичното съскане на ютия, тръскането чаршафи, шумоленето им. Понякога чува нисък женски глас да си тананика стара хератска песен. Но когато влиза, стаята е празна. В нея няма жива душа.

Събужда се разтреперана, плувнала в пот, с насълзени очи. Събужда се опустошена. Всеки път.

Една неделя през септември Лайла слага Залмай, който има настинка, да поспи, когато Тарик нахълтва в бунгалото.

— Чу ли? — пита той задъхан. — Убили са го. Убили са Ахмад шах Масуд. Мъртъв е.

— Какво?

Разказва й от вратата, каквото знае.

— Давал интервю на двама журналисти, които се представили за белгийци от марокански произход. Докато разговаряли, скрита във видеокамерата бомба избухнала и убила Масуд и един от журналистите. Другият е застрелян, преди да успее да избяга. Казват, че не са били журналисти, а може би хора на „Ал Кайда“.

Лайла си спомня плаката на Ахмад шах Масуд, който мами си беше закачила в спалнята. Масуд е леко приведен напред, едната му вежда е вдигната, а лицето силно съсредоточено, сякаш слуша внимателно някого. Лайла си спомня колко благодарна беше мами, че той е произнесъл реч на погребението на синовете й, как разказваше на всички за това. А като избухна войната между неговата фракция и другите, мами отказваше да го вини. „Той е добър човек — повтаряше тя. — Той иска мир. Иска да възстанови Афганистан. Но те не го оставят. Просто му пречат.“ Дори накрая, след като всичко се обърка ужасно и Кабул се превърна в руина, за мами Масуд все още беше Панджширския лъв.