Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 159

На път към стадиона „Гази“ Мариам подскачаше в каросерията на камиона при всяка дупка, в която попадаха гумите, разпръскващи чакъл. От друсането я заболя опашката. Насреща й седеше млад въоръжен талибан и не сваляше очи от нея.

Мариам се запита дали той ще изпълни присъдата, този симпатичен наглед младеж с вдлъбнати блестящи очи, леко заострено лице и почернял нокът на показалеца, който потропаше по страничната дъска.

— Гладна ли си, майко? — попита младежът.

Мариам поклати глава.

— Имам бисквита. Вкусна е. Вземи я, ако искаш. Нямам нищо против.

— Не. Ташакор, братко.

Той кимна и я погледна жалостиво.

— Страх ли те е, майко?

На гърлото й заседна буца и тя промълви с треперещ глас:

— Да, страх ме е.

— Имам снимка на баща ми. Не го помня. Поправял е велосипеди, само толкова знам. Но не си спомням походката му, нали разбираш, нито смеха му, нито гласа му. — Той погледна настрани, после пак към Мариам. — Майка ми все повтаряше, че бил най-смелият човек, когото познавала. Като лъв беше, повтаряше тя. Но ми разказа, че плакал като дете сутринта, когато комунистите го отвели. Казвам ти го, за да знаеш, че е нормално да те е страх. Не се срамувай от това, майко.

За пръв път този ден Мариам се разплака.

Хиляди очи се бяха устремили към нея. Хората по претъпканите скамейки протягаха шии да я видят по-добре. Цъкаха с език. Още щом Мариам слезе от камиона, стадионът зажужа от шушукане. Когато по високоговорителя обявиха престъплението й, тя си представи как всички клатят глави. Но не погледна, за да види дали от възмущение или снизходителност, от гняв или съжаление. Мариам остана сляпа за всички тях.

Рано същата сутрин се беше опасявала да не започне да се моли и да плаче. Боеше се, че може да пищи или да повръща, или дори да се подмокри. Страхуваше се, че в последните минути от живота й някой животински инстинкт или телесен позор може да я направи за смях. Но когато я свалиха от камиона, краката й не се огънаха, ръцете й не започнаха да се мятат на всички страни. Не се наложи да я влачат. А когато наистина почувства, че залита, си помисли за Залмай, на когото беше отнела любовта на живота, за Залмай, чиито дни щяха да са белязани от скръбта по изчезналия му баща. И тогава крачките й станаха твърди и тя тръгна по-уверено.

Един въоръжен мъж се приближи и й каза да застане до южната греда на вратата. Мариам усети как тълпата настръхна в очакване. Не погледна нагоре. Очите й бяха забити в земята, в сянката й, в сянката на екзекутора, следваща нейната.