Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 158

Той се намести на възглавничката си и потрепери.

— Вярвам на думите ти, че мъжът ти е бил човек с ужасен характер — продължи той, фиксирайки през очилата си Мариам със строг и едновременно състрадателен поглед. — Но не мога да остана равнодушен към жестокостта на постъпката ти, хамшира. Разтревожен съм от това, което си направила; от това, че малкият му син е плакал горе за баща си, докато ти си го убивала.

— Уморен съм и вече съм пътник, затова искам да съм милостив. Искам да ти простя. Но когато Бог ме повика и каже: „Не си ти този, който трябва да прости, молла“, какво ще му отвърна?

Останалите двама кимнаха и го погледнаха възхитени.

— Нещо ми казва, че не си лоша жена, хамшира. Но си извършила ужасно деяние. И трябва да платиш за постъпката си. Шариатът е категоричен по този въпрос и гласи, че трябва да те пратя там, където скоро и аз ще се присъединя към теб. Разбираш ли, хамшира?

Мариам сведе очи към ръцете си и отговори, че разбира.

— Дано Аллах ти прости.

Преди да я изведат, й дадоха един документ и казаха да се подпише под показанията си и присъдата на моллата. Под погледите на тримата талибани Мариам си написа името и си спомни последния път, когато си сложи подписа на документ, преди двайсет и седем години, на масата на Джалил под зоркия поглед на друг молла.

Мариам прекара десет дни в затвора. Седеше до прозореца на килията и наблюдаваше живота на двора. Задухаха ли летните ветрове, тя гледаше как подбират хартийки, които се завъртат вихрено, мятат се насам-натам и политат високо над стените на затвора. Гледаше как ветровете вдигат кълба прах и ги повличат на мощни вълни през двора. Всички — надзирателите, затворниците, децата, Мариам — заравяха лица в свивката на лактите си, но не успяваха да се спасят от прахоляка. Той се набиваше в ушите, ноздрите, в миглите и гънките на кожата и дори в пролуките между зъбите им. Вихрите се усмиряваха само по здрач. И тогава, ако духнеше нощен бриз, той беше толкова свенливо лек, сякаш се мъчеше да изкупи дневните изстъпления на своите събратя.

През последния й ден в „Уалаят“ Нагма й даде мандарина. Сложи я на дланта й и сви пръстите й около нея. После избухна в сълзи.

— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала — каза Нагма.

Мариам прекара остатъка от деня пред решетката на прозореца, загледана в затворничките на двора. Готвеха нещо и нагоре се извиваше ароматна пара, която нахлуваше в килията. Гледаше как децата играят на сляпа баба. Две момиченца напяваха стихче и Мариам си го спомни, спомни си как двамата с Джалил седяха на един камък, пуснали въдици в потока, и той й пееше:

Лили, лили, поилка за птици на кална пътека. Лещанка кацна на ръба да пие, подхлъзна се и се удави.

Последната нощ Мариам сънува откъслечни спомени. Сънува единайсет подредени едно върху друго камъчета, Джалил, отново млад, всичките му мили усмивки, трапчинката на брадичката му, блажените мигове с него. Сънува го как, наметнал сакото на раменете си, идва най-сетне да вземе дъщеря си, за да я повози на лъскавия си черен буик. Молла Файзула, който премяташе молитвената си броеница, и двамата вървяха покрай потока, а сенките им се плъзгаха по водата и по тревистите брегове, осеяни с дива перуника, която в този сън ухаеше на карамфил. Сънува нана на вратата на колибата да я вика отдалеч за обяд, а тя си играеше в хладната гъста трева, където сред различните нюанси на зеленото лазеха мравки, бързаха бръмбари, подскачаха скакалци. Скърцането на ръчна количка, катереща мъчително прашната пътека. Дрънченето на хлопки на крави. Блеенето на овце по хълма.