Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 157

— Признаваш ли това, хамшира! — попита отново той с уморен глас.

— Да — отвърна Мариам.

Мъжът кимна. Или може би не кимна, беше трудно да се каже. Ръцете и главата му трепереха видимо, което напомни на Мариам за тремора на молла Файзула. Когато искаше да пие чай, той не се пресягаше за чашата си, а правеше знак на един мъж с квадратни рамене вляво от него, който я вдигаше почтително до устните му. После талибанът притваряше леко очи — безмълвен и изискан жест на благодарност.

Мариам откри у него нещо обезоръжаващо. Говореше с измамна сърдечност. Усмивката му беше търпелива, не я гледаше с презрение, не се обръщаше към нея злобно и осъдително, а с мек извинителен тон.

— Съзнаваш ли напълно думите си? — попита талибанът с костеливото лице отдясно на съдията, не онзи, който му даваше чай. Този беше най-младият от тримата. Приказваше бързо с арогантна самоувереност. Беше се раздразнил, че Мариам не говори пущу. Направи й впечатление на свадлив млад човек, който се наслаждава на властта и вижда навсякъде престъпления, смятайки за свое неоспоримо право да раздава правосъдие.

— Съзнавам ги — отвърна Мариам.

— Съмнявам се — каза младият талибан. — Бог ни е създал различни, вас, жените, и нас, мъжете. Мозъците ни са различни. Вие не можете да мислите като нас. Доказали са го западните доктори и тяхната наука. Затова изискваме да свидетелства един мъж или две жени.

— Признавам това, което съм извършила, братко — каза Мариам. — Но ако не го бях сторила, той щеше да я убие. Душеше я.

— Така твърдиш. Но жените постоянно се кълнат в различни неща.

— Истина е.

— Имаш ли свидетели?

— Нямам.

— Ами добре — вдигна ръце той и се подсмихна.

След него заговори болнавият талибан.

— Познавам един доктор в Пешавар — каза той. — Симпатичен млад пакистанец. Видяхме се преди месец, а после пак миналата седмица. Викам му, кажи ми истината, приятелю, а той ми отговаря: три месеца ти остават, молла сахиб, може би най-много шест, каквато е волята Божия.

Кимна дискретно на мъжа с квадратните рамене вляво от него и отпи още една глътка чай. После изтри уста с опакото на треперещата си ръка.

— Не ме е страх да напусна този живот, от който синът ми си отиде преди пет години, този живот, който ни кара да понасяме безкрайни мъки дълго след като вече не издържаме. Не, сигурен съм, че когато ми дойде времето, ще си ида с радост.

— Това, което ме плаши, хамшира, е денят, в който Аллах ще ме повика при Себе си и ще попита: Защо не правеше така, както ти казвах, молла? Защо не се подчиняваше на моите закони? Какво да му обясня, хамшира? Какво да кажа в свое оправдание, задето не съм съблюдавал заповедите Му? Всичко, което мога да направя, всичко, което всеки от нас може да направи за отпуснатото ни време, е да продължим да спазваме наложените от Него закони. Колкото по-ясно виждам края си, хамшира, колкото по-близо съм до своя ден на разплата, толкова по-решен съм да отстоявам волята Му. Макар да е болезнено.