Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 153

Мариам стана и рече:

— Сега трябва да се погрижиш за сина си.

На лицето й се изписа покруса, каквато Лайла не беше виждала на човешко лице.

Лайла го завари да лежи на тъмно в леглото от страната на Рашид. Тя се пъхна до него и покри и двама им с одеялото.

— Спиш ли?

Обърнат с гръб към нея и свит на кълбо, той отвърна:

— Още не мога да заспя. Не сме казали с татко молитвите за спасение от Бабалу.

— Аз мога да ги кажа с теб тази вечер.

— Ти не можеш като него.

Тя стисна крехкото му рамо и го целуна по вратлето.

— Ще опитам.

— Къде е татко?

— Замина — каза Лайла и гърлото отново я стегна.

И така за първи път беше изречена голямата чудовищна лъжа. Колко още пъти щеше да я каже, запита се ужасена Лайла. Колко пъти щеше да бъде мамен Залмай? Представи си как той посреща възторжено Рашид след работа, как Рашид го хваща за лактите и го върти ли, върти, докато крачетата му застанат водоравно и после двамата се кикотят, защото Залмай залита и пристъпва като пиян. Помисли си за тяхното боричкане и бурния им смях, за тайното им споглеждане.

Обзе я срам, стана й мъчно за детето.

— Къде отиде?

— Не знам, миличък.

Кога ще се върне? Ще му донесе ли баба джан подарък, когато си дойде?

Тя прочете молитвите с детето. Двайсет и един Бисмаллах-е-рахман-е-рахим — един за всяко кокалче на седем пръста. Тя го гледаше как вдига шепи пред лицето си и духа в тях, след това слага опакото на дланите си на челото, прави жест, сякаш разпилява нещо, и шепне: „Махай се, не идвай при Залмай, той няма работа с теб, Бабалу, махай се.“ После за завършек каза три пъти Аллах-у-акбар. А по-късно, много по-късно същата нощ Лайла се стресна от шепот: „Заради мен ли си отиде баба джан? Защото казах онова нещо за теб и оня мъж?“

Тя се наведе над него, за да го успокои, за да му каже: „Няма нищо общо с теб, Залмай. Не. Не си ти виновен.“ Но той спеше и малките му гърдички се вдигаха и спускаха.

Когато си легна, съзнанието й беше объркано, замъглено, неспособно на разумна мисъл. Но когато се събуди от призивите на мюезина за утринна молитва, главата й се беше попрояснила.

Седна в леглото и загледа спящия Залмай със свитото на топка юмруче под брадичката. Представи си как през нощта Мариам е дошла на пръсти в стаята, гледала ги е как спят и е измисляла планове.

Лайла се измъкна от леглото. Беше й трудно да се изправи. Болеше я всичко. По врата, раменете, гърба, ръцете и бедрата й имаше тъмни отпечатъци от катарамата на колана. Потръпвайки от болка, тя излезе тихо от спалнята.

В стаята на Мариам светлината беше един нюанс по-тъмна от сива, онази светлина, която Лайла винаги беше свързвала с кукуригащи петли и капчици роса по тревата. Мариам седеше в ъгъла с лице към прозореца върху молитвено килимче. Лайла се настани бавно срещу нея на пода.

— Тази сутрин трябва да отидеш при Азиза — каза Мариам.

— Знам какво се каниш да направиш.

— Не тръгвай пеша. Вземи автобус, там ще се смесиш с останалите пътници. Но не такси, такситата се набиват на очи. Със сигурност ще те спрат, ако се возиш сама.