Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 152

След малко Лайла стана, избърса лице и двете извлякоха Рашид на двора без други произшествия. Пренесоха го в бараката. Сложиха го зад тезгяха, на който имаше трион, пирони, длето, чук и парче дърво, от което Рашид се канеше да издяла нещо на Залмай, но така и не се захвана.

После двете се върнаха в къщата. Мариам си изми ръцете, среса с пръсти косата си, въздъхна дълбоко и рече:

— Нека сега се погрижа за раните ти. Цялата си нарязана, Лайла джо.

Мариам каза, че нощта й е нужна, за да обмисли нещата. Да подреди мислите и чувствата си и да направи план.

— Все има някакъв изход — каза — и аз просто трябва да го намеря.

— Да се махаме от тук. Не можем да останем — рече Лайла с пресеклив дрезгав глас. Изведнъж си помисли за звука от удара на лопатата по челото на Рашид и се строполи на пода. В гърлото й се надигна жлъчен сок.

Мариам търпеливо я изчака да се посвести. После я сложи да легне, взе главата й в скута си и й каза да не се тревожи, защото всичко ще бъде наред. Каза й, че ще заминат — тя, Лайла, децата, а също и Тарик. Ще се махнат от тази къща, от този отмъстителен град. Ще напуснат завинаги тази обезверена страна, говореше Мариам, галейки Лайла по косата, и ще отидат някъде далеч, на безопасно място, където никой няма да ги намери, където ще се отърват от миналото си и ще намерят подслон.

— Някъде, където има дървета — каза тя. — Да. Много дървета.

Ще живеят в малка къща в края на град, за който не са чували. Или в отдалечено село, където пътят е тесен и изровен, но, покрай който има най-различни растения и храсти. Там може би ще има пътека, която води към тучна поляна, където децата да си играят, или може би чакълест път, който да стига до бистро синьо езеро, пълно с пъстърва и обградено с тръстики. Ще отглеждат овце и кокошки, ще месят заедно хляб и ще учат децата да четат. Ще заживеят нов живот — спокоен, усамотен, бремето на преживяното ще изчезне и те ще се радват заслужено на всичкото щастие и скромно благополучие, което ще намерят там.

Лайла мъркаше насърчително. Щеше да е живот, пълен с трудности, но с приятни трудности, с които да се гордеят, да са си техни, да ги ценят, както човек цени семейна реликва. Нежният майчински глас на Мариам я поуспокои. „Има изход“, беше я уверила и на сутринта щеше да й каже какво трябва да се направи. И те щяха да го направят и може би утре по това време щяха са на път към своя нов живот, пълен с възможности, радост и преодолими трудности. Лайла беше благодарна, че Мариам се владее и не е паднала духом, способна е да мисли трезво и за двете им. Скована от паника, тя самата изобщо не можеше да разсъждава.