Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 154

— Онова, което обеща снощи… — Лайла не можа да довърши. Дърветата, езерото, безименното село. Разбираше, че е било заблуда. Прекрасна лъжа за успокоение. Като да гукаш на натъжено дете.

— Ще стане — каза Мариам. — Ще ти се случи, Лайла джо.

— Не искам нищо без теб — рече дрезгаво Лайла. Мариам се усмихна леко.

— Искам да е точно както го каза, Мариам — тръгваме всички заедно, ти, аз, децата. Тарик има едно местенце в Пакистан. Можем да се скрием за известно време там, да изчакаме нещата да се уталожат…

— Невъзможно е — рече търпеливо Мариам като родител на добронамерено, но заблудено дете.

— Ще се грижим една за друга — каза просълзена Лайла, задавяща се от думите. — Както каза. Не, занапред аз ще се грижа за теб.

— О, Лайла джо.

Лайла продължи да пелтечи молби. Да се пазари. Да обещава, че ще поеме изцяло чистенето и готвенето.

— Ти няма да вършиш нищо. Никога повече. Ще си почиваш, ще си поспиваш, ще се грижиш за градинката си. Ако поискаш нещо, само ми казваш, и аз ти го нося. Не прави това, Мариам. Не ме оставяй. Не разбивай сърцето на Азиза.

— Те отсичат ръце за един откраднат хляб — каза Мариам. — А какво според теб ще направят, като намерят убит мъж и видят, че двете му жени са изчезнали?

— Никой няма да разбере къде сме — изрече задъхано Лайла. — Никой няма да ни открие.

— Ще ни открият. Рано или късно. Те са като хрътки. — Гласът на Мариам звучеше тихо и предупредително и на неговия фон обещанията на Лайла изглеждаха нереални, гръмки и глупави.

— Мариам, моля те…

— И когато ни намерят, ти ще си толкова виновна, колкото и аз. Тарик също. Не искам вие двамата цял живот да се криете като бегълци. Какво ще стане с децата ти, ако ви хванат?

Очите на Лайла се замъглиха от парещи сълзи.

— Кой тогава ще се грижи за тях? Талибаните ли? Мисли като майка, Лайла джо. Мисли като майка. Както аз.

— Не мога.

— Трябва.

— Не е справедливо — изхлипа Лайла.

— Справедливо е. Ела тук. Ела легни тук.

Лайла долази до нея и пак сложи глава в скута й. Спомни си всички следобеди, прекарани заедно, когато двете си сплитаха взаимно косите, а Мариам слушаше търпеливо разпокъсаните й мисли и най-обикновени истории с благодарност, с вид на човек, комуто е оказана рядка и жадувана привилегия.

— Справедливо е — каза Мариам. — Аз убих мъжа ни. Лиших сина ти от баща. Не е редно да бягам. Не мога. И да не ни заловят, никога няма… — Устните й потрепериха. — Никога няма да избягам от скръбта на сина ти. Как ще го гледам? Как ще посмея да го погледна в очите, Лайла джо?

Мариам повдигна един заплетен кичур от косата й и го разреса.

— За мен това е краят. Не искам нищо повече. Всичко, за което копнеех като малка, ти вече ми го даде. Ти и децата ти ме направихте много щастлива. Няма страшно, Лайла джо, така е редно. Не бъди тъжна.

Лайла не намираше никакъв смислен отговор. Но въпреки това продължи да бръщолеви несвързано и детински за фиданки, които очакват да бъдат засадени, и за пиленца, които трябва да бъдат отгледани. Говореше за малки къщи в незнайни градове и разходки до пълни с пъстърва езера. А накрая думите пресъхнаха, но не и сълзите и единственото, което й оставаше, беше да се предаде и да хлипа като дете, съкрушено от неопровержимата логика на възрастен човек. Единственото, което можеше да направи, беше да се свие и да зарови за последен път лице в топлия скут на Мариам.