Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 151

Пред очите й заиграха ослепителни точици, подобни на избухващи сребърни звезди. В светлината имаше странни геометрични форми, червеи, яйчица, които се движеха нагоре-надолу, настрани, сливаха се, разделяха се, преобразяваха се в нещо друго, а после избледняваха и чезнеха в мрака.

Далечни неясни гласове.

Под клепачите й лумваха и гаснеха лицата на децата й. Азиза — напрегната и потисната, разсъдлива, сдържана. Залмай — устремил към баща си поглед, пълен с пламенна готовност.

Значи всичко ще свърши така, помисли си Лайла. Какъв жалък край.

Но после мракът започна да се разсейва. Имаше чувството, че тялото й се отлепва от земята, че се повдига. Таванът бавно се върна, разшири се и Лайла отново видя пукнатината, която пак се превърна в старата унила усмивка.

Някой я разтърси. „Добре ли си? Отговори, добре ли си?“

Над нея се появи лицето на Мариам, издрано и изкривено от тревога.

Лайла се опита да си поеме въздух, който изгори гърлото й. Опита отново и паренето беше дори по-силно и не само в гърлото, а и в гърдите й. После тя се задави, захриптя, задъха се. Но дишаше. Здравото й ухо зазвънтя.

Първото нещо, което видя, когато се надигна и седна, беше Рашид. Той лежеше по гръб, втренчен в нищото с немигащи очи като усти на риби. По бузата му бе потекла малко светлорозова пяна. Панталонът му отпред беше мокър. Тя видя челото му.

А след това и лопатата.

От гърлото й се изтръгна стон.

— Ох! — изохка тя разтреперана и едва успя да промълви: — О, Мариам.

Лайла крачеше, стенеше, кършеше пръсти, а Мариам седеше до Рашид с ръце в скута, спокойна, неподвижна и безмълвна. Дълго не каза дума.

Устата на Лайла беше суха, думите й се спъваха в гърлото, цялата се тресеше. Наложи си да не гледа Рашид, да не вижда зейналата му уста, отворените му очи, съсирената кръв във вдлъбнатината на ключицата му.

Вън светлината гаснеше, сенките ставаха по-дълбоки. На тази светлина лицето на Мариам изглеждаше слабо и измъчено, но тя не беше разтревожена или уплашена, а просто сериозна, замислена и толкова вглъбена в себе си, че когато една муха кацна на брадичката й, тя не я отпъди. Седеше с увиснала долна устна, както правеше винаги, когато беше потънала в мисли.

Накрая каза:

— Седни, Лайла джо. Лайла се подчини послушно.

— Трябва да го пренесем. Залмай не бива да види това.

Преди да увие тялото му с чаршаф, Мариам измъкна ключа за спалнята от джоба на Рашид. Лайла хвана трупа за краката под коленете, а Мариам го сграбчи под мишниците. Опитаха да го вдигнат, но той беше прекалено тежък и в крайна сметка го повлякоха. Докато минаваха през външната врата към двора, стъпалото му се закачи за рамката на вратата и кракът му се изви настрани. Трябваше да го издърпат назад и да опитат отново и тогава нещо горе тупна и Лайла изпусна и двата крака. Изтърва Рашид, свлече се на земята, разтрепери се и захлипа и Мариам трябваше да застане над нея с ръце на кръста и да й заповяда да се стегне. Каза й, че стореното е сторено.