Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 150

Двамата с Лайла се сгромолясаха на пода и се замятаха. Накрая той се оказа върху нея и ръцете му се обвиха около шията й.

Мариам се вкопчи в него. Заблъска го по гърдите. Метна се отгоре му. Помъчи се да откърти пръстите му от шията на Лайла. Захапа ги. Но те останаха яко стегнати около трахеята й и Мариам видя, че той няма намерение да се откаже.

Канеше се да я удуши и никоя от двете не можеше да направи нищо, за да го спре.

Мариам се отдръпна и излезе от стаята. Даваше си сметка, че горе някой тропа, че малки длани блъскат по заключената врата. Тя хукна по коридора. Излетя от вратата. Прекоси двора.

Грабна лопатата от бараката.

Рашид не я забеляза, когато се върна в стаята. Той продължаваше да седи върху Лайла с обезумял поглед и ръце около шията й. Лицето й вече посиняваше, а очите й се бяха изцъклили. Мариам видя, че Лайла е престанала да се съпротивлява. Ще я убие, мина й през ума. Точно това иска да направи. А Мариам не можеше да го позволи. Толкова неща й беше отнел за двайсет и седем години. Нямаше да стои и да гледа как й отнема и Лайла.

Стъпи здраво и стисна по-силно дръжката на лопатата. Вдигна я над главата си. Извика името му. Искаше той да гледа.

— Рашид!

Той отметна глава нагоре. Мариам замахна.

Удари го в слепоочието. Ударът го събори от Лайла.

Той докосна с длан главата си. Погледна кръвта по пръстите си, после Мариам. Стори й се, че лицето му се е смекчило. Помисли си, че може би съвсем буквално е успяла да набие малко разум в главата му. Помисли си, че може би и той вижда нещо в лицето й, нещо, което го накара да се сепне. Може би съзираше нейното себеотрицание, жертвите, огромните усилия, които й бе струвало съжителството с него през всичките тези години на тормоз и презрение, критики и злоба. Уважение ли виждаше тя сега в очите му? Разкаяние?

Само че горната му устна се сгърчи в злобна усмивка и тогава Мариам проумя безсмислието, може би дори безотговорността на това, че не е довършила започнатото. Ако сега му позволеше да се измъкне, колко време щеше да му отнеме да извади ключа от джоба си и да донесе пистолета от стаята, където беше заключил Залмай? Можеше ли да е сигурна, че ако хвърли лопатата, той ще се задоволи да застреля само нея и че има шанс да пощади Лайла? Но в очите на Рашид тя видя смъртна присъда и за двете.

И тогава Мариам вдигна високо лопатата, толкова високо, че дръжката опря в гърба й. Беше я хванала така, че острият ръб да е вертикален, и за миг й мина през ума, че това е първият път, когато тя решава как да живее.

С тази мисъл Мариам замахна. Стовари лопатата с всичка сила.

46

Лайла усещаше лицето над себе си, озъбената уста, смърдяща на тютюн, зловещия поглед. Усещаше смътно и Мариам — присъствие зад лицето, и юмруците й, които се сипеха. А над всичко това бе надвиснал таванът и тъкмо той привлече вниманието й — тъмните петна от плесен, които приличаха на мастилени петна върху рокля, пукнатината в мазилката като усмивка или гримаса, в зависимост от кой край на стаята я гледаш. Лайла си помисли колко много пъти беше намотавала парцал около метлата и беше чистила паяжини от този таван. Помисли си за трите пъти, когато тя и Мариам бяха нанасяли слоеве бяла боя върху него. Пукнатината вече не се усмихваше, а гледаше злобно и присмехулно. И се отдалечаваше. Таванът се отдалечаваше, смаляваше, отдръпваше се от нея нагоре към някаква мъглявина. Издигаше се, докато не се сви до размера на пощенска марка, бяла и ярка, и всичко около нея изчезна напълно в спусналия се мрак. В тъмното лицето на Рашид беше като слънчево петно.