Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 148

— Знам, че вече си омъжена жена и майка. Но съм тук, на вратата ти, след всичките тези години, след всичко случило се. Сигурно не е редно, не е честно, но изминах толкова дълъг път, за да те видя и… О, Лайла, ще ми се никога да не те бях оставял.

— Недей — промълви тя.

— Трябваше да съм по-настойчив. Трябваше да не изпускам онази възможност и да се оженя за теб. И тогава всичко щеше да е различно.

— Не говори така. Моля те. Става ми мъчно.

Той кимна и понечи да пристъпи към нея, но се спря.

— Не искам да си присвоявам нищо. Нямам намерение да преобърна живота ти наопаки, защото съм се появил изневиделица. Ако искаш да си ида, ако искаш да се върна в Пакистан, кажи една дума, Лайла. Говоря сериозно. Кажи и ще си тръгна. Никога повече няма да те обезпокоя. Ще…

— Не! — извика тя по-отривисто, отколкото възнамеряваше. Видя, че е протегнала ръка и стиска неговата. Пусна я и рече: — Не. Не си отивай. Не. Моля те.

Тарик кимна.

— Той работи от обед до осем вечерта. Ела пак, утре следобед. Ще те заведа при Азиза.

— Не ме е страх от него, знаеш.

— Знам. Ела пак, утре следобед.

— А после?

— После… Не знам. Трябва да помисля. Това е…

— Знам какво е — каза той. — Разбирам. Съжалявам. Съжалявам за много неща.

— Недей. Обеща, че ще се върнеш, и дойде.

Очите му се насълзиха.

— Радвам се, че те видях, Лайла.

Гледаше го как се отдалечава, премаляла от вълнение. Томове, помисли си, и отново се разтрепери. От отчаяние и мъка, но и от нетърпение и безразсъдна надежда.

45

— Играех си горе с Мариам — каза Залмай.

— А майка ти?

— Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек.

— Разбирам — каза Рашид. — Съзаклятнички.

Мариам видя как лицето му се отпусна. Бръчките на челото му се изгладиха. В очите му вече нямаше подозрение и съмнение. Седеше с изправен гръб и няколко мига просто изглеждаше вглъбен в себе си като предупреден за назряващ бунт капитан на кораб, който обмисля следващия си ход.

Рашид вирна глава.

Тя започна да говори нещо, но той вдигна ръка и без да я погледне, рече:

— Вече е късно, Мариам.

А на Залмай каза хладно:

— Ти отиваш горе, момче.

Мариам видя как на детското личице се изписа тревога. Залмай огледа нервно и тримата. Вече усещаше, че празното му дърдорене е довело до нещо сериозно — като за възрастни. Погледна отчаяно и гузно първо Мариам, а после майка си.

— Веднага! — викна ядосано Рашид и стисна детето за лакътя.

Залмай се остави послушно да бъде отведен горе. Мариам и Лайла стояха смразени, забили очи в земята, сякаш, ако се погледнеха, щяха да повярват на убеждението на Рашид, че докато той отваря врати и мъкне багажите на хора, които дори не го поглеждат, зад гърба му се прави развратна конспирация, в дома му, в присъствието на любимия му син. И двете мълчаха. Вслушваха се в стъпките горе, едните тежки и предвещаващи беда, а другите — ситнещи и леки като на плашливо животинче. Дочуха приглушени думи, писклива молба, троснат отговор, затръшване на врата, превъртане на ключ. После едните стъпки се запътиха към тях, вече по-настървено.

Мариам видя краката му, тупащи тежко по стълбата. Видя го да мушва ключа в джоба си, видя колана му — беше намотал на пръстите си края с дупките. Фалшивата месингова катарама се влачеше след него и дрънчеше по стълбата.