Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 147

— Козината й е съвършено бяла — каза той с усмивка. — Понякога сутрин, след като цяла нощ е валял сняг, поглеждаш през прозореца и виждаш само очите и муцуната й.

Лайла кимна. Отново настъпи тишина. Горе Залмай беше започнал да хвърля топката си по стената.

— Мислех, че си мъртъв — промълви Лайла.

— Знам. Каза ми.

Гласът й секна. Трябваше да се прокашля, да се овладее.

— Човекът, който дойде да ми го съобщи, беше толкова убедителен… Повярвах му, Тарик. Ще ми се да не беше така, но му повярвах. А после се почувствах толкова самотна и уплашена. Иначе нямаше да се съглася да се омъжа за Рашид. Не биваше да…

— Не е било нужно да го правиш — каза меко той, избягвайки очите й. Каза го без капчица скрит упрек, без обвинение. Без намек, че я осъжда.

— Нямах друг изход. Защото изникна важна причина да се омъжа. Има нещо, което не знаеш, Тарик. Трябва да ти го кажа.

— Ти също ли седя и си приказва с него? — попита Рашид детето.

Залмай не отвърна. Лайла видя колебание и несигурност в очите му, сякаш току-що бе разбрал, че онова, което е разкрил, се е оказало много по-голямо, отколкото си е мислил.

— Попитах те нещо, сине.

Залмай преглътна. Погледът му продължи да подскача.

— Играех си горе с Мариам.

— А майка ти?

Залмай погледна извинително Лайла, готов да се разплаче.

— Всичко е наред, Залмай — успокои го тя. — Кажи истината.

— Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек — изрече почти шепнешком детето.

— Разбирам — каза Рашид. — Съзаклятнички.

На тръгване Тарик каза:

— Искам да се запозная с нея. Искам да я видя.

— Ще ти уредя среща — отвърна Лайла.

— Азиза. Азиза. — Той се усмихна, наслаждавайки се на звученето. Когато Рашид изричаше името на дъщеря й, то й звучеше грубо, едва ли не вулгарно. — Азиза. Колко прекрасно.

— И тя е такава. Ще видиш.

— Ще броя минутите.

Бяха минали почти десет години, откакто се видяха за последен път. Спомените на Лайла се върнаха към всяка тяхна среща в тясната уличка, към всяка целувка. Питаше се каква я виждат сега очите му. Дали все още му се струваше красива? Или повехнала, съсипана, жалка като кретаща уплашена старица? Почти десет години. Но за миг, докато стоеше с Тарик под слънчевите лъчи, й се стори, че тези години никога не ги е имало. Смъртта на родителите й, бракът й с Рашид, убийствата, ракетите, талибаните, побоите, гладът, дори децата — всичко изглеждаше като сън, чудновато отклонение, просто пауза между онзи последен следобед и този миг.

После лицето на Тарик се промени, стана мрачно. Това изражение й беше познато. Беше същото като онзи ден преди всички тези години, когато бяха още деца и той си откачи протезата и се нахвърли с нея срещу Хадим. Сега той протегна ръка, докосна ъгълчето на устната й и каза мрачно:

— Причинил ти е това.

Докосването му й напомни отново безумието на онзи следобед, когато създадоха Азиза. Дъхът му на шията й, движещите се мускули на хълбоците му, натискът на тялото му върху гърдите й, преплетените им ръце.

— Защо не те взех със себе си… — прошепна Тарик.

Лайла трябваше да наведе очи, за да не заплаче.