Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 145

— Предложи ми пари да отнеса кожено палто до Лахор. Не много, но достатъчно за едномесечен или дори двумесечен наем.

Търговецът му дал билет за автобус и адреса — сграда на ъгъла на една улица близо до гарата на Лахор, където да достави палтото на негов приятел.

— Разбира се, че веднага разбрах за какво става дума. Каза, че ако ме хванат, трябва сам да се оправям и да не забравям, че знае къде е майка ми. Но парите бяха твърде добри, за да се откажа. А и отново идваше зима.

— Докъде успя да стигнеш? — попита Лайла.

— Не много далече — отвърна той и се засмя. Звучеше така, сякаш се извиняваше, сякаш се срамуваше. — Дори не се качих на автобуса. Но си мислех, че съм недосегаем, нали разбираш, смятах, че ще ми се размине. Сякаш някъде там горе имаше счетоводител с молив зад ухото, който следи за тези неща и е пресметнал всичко. Мислех, че ще погледне надолу и ще каже: „Да, да, ще се погрижим да мине гладко. Този вече си е платил дълговете.“

Хашишът бил в подплатата и когато полицията разрязала палтото, се пръснал по цялата улица.

На това място Тарик отново се разсмя — отначало колебливо, после по-силно, и Лайла си спомни как се смееше по същия начин, когато бяха малки — за да скрие смущението си, за да омаловажи своите пакости и дяволии.

— Той куца — каза Залмай.

— Онзи ли е, за когото си мисля?

— Само се отби — каза Мариам.

— Ти да мълчиш — излая Рашид и вдигна пръст. Обърна се пак към Лайла. — Гледай ти! Лайли и Меджнун отново заедно. Точно както някога. — Лицето му се вкамени. — Значи си го пуснала да влезе. Тук! В моя дом! Пуснала си го да влезе вътре. Бил е тук с моя син!

— Ти ме измами. Излъга ме — каза Лайла, скърцайки със зъби. — Беше накарал онзи човек да седне насреща ми и да… Знаеше, че ще си тръгна, ако се надявах, че е жив.

— А ти не ме ли излъга? — изрева Рашид. — Мислиш ли, че не съм се досетил за твоето копеле? Вземаш ме за глупак, курва долна!

Колкото повече говореше Тарик, толкова повече Лайла се боеше от момента, когато ще спре да разказва. Тишината, която щеше да настъпи, сигналът, че е неин ред да даде обяснение, да каже защо, как и кога, да обяви онова, което той със сигурност вече знаеше. Когато той млъкваше, тя усещаше леко гадене. Избягваше очите му. Гледаше надолу към ръцете му, към острите тъмни косъмчета по тях, поникнали през годините, когато не бяха заедно.

На Тарик не му се говореше за времето в затвора. Каза само, че е научил урду. На въпросите й отговаряше с нетърпеливо клатене на глава и в този жест тя съзираше ръждясали решетки и мръсни тела, разярени мъже и претъпкани килии, целите в мухъл и плесен. По лицето му прочете, че е било място на унижения, позор и отчаяние.

Тарик каза, че след като го арестували, майка му се опитала да му дойде на свиждане.

— Идва три пъти. Но не успях да я видя.

Написал й писмо, после още няколко, макар да се съмнявал, че тя ще ги получи.

— Писах и на теб.

— Наистина ли?

— О, цели томове — каза той. — Твоят приятел Руми би завидял на творчеството ми.

После той пак се разсмя, този път шумно, сякаш беше хем стреснат от своята самонадеяност, хем смутен от признанието.