Читать «Хиляда сияйни слънца» онлайн - страница 132

Макар и само за миг, Джалил също я зърна. Очите им се срещнаха през пролуката между пердетата, както се бяха срещнали някога през пролуката на други пердета. Мариам обаче веднага ги прихлупи плътно. Седна на леглото и зачака той да си тръгне.

Сега мислеше за писмото, което той й беше оставил на вратата. Пазила го беше дни наред под възглавницата си. От време на време го вадеше и го въртеше в ръце, но накрая го скъса, без да го отвори.

А ето, че след всичките тези години стоеше тук и му звънеше.

Сега съжаляваше за глупавата си младежка гордост. Щеше й се да го бе пуснала да влезе. Какво щеше да й стане, ако го беше поканила вътре, за да чуе какво е дошъл да й каже? Все пак й беше баща. Не беше добър баща, вярно, но колко обикновени й се струваха прегрешенията му, колко невинни в сравнение със злобата на Рашид или с бруталността и насилието на мъжете, които се биеха един срещу друг.

Щеше й се да не беше унищожила писмото му. Плътен мъжки глас заговори в ухото й и я информира, че се е свързала с канцеларията на кмета на Херат. Мариам се прокашля.

— Салаам, братко, търся един човек, който живее в Херат. Или поне живееше преди много години. Казва се Джалил хан. Живееше в Шар-е нау и държеше кино. Имате ли някаква информация къде е?

— Обаждаш се за това в канцеларията на кмета? — попита с доловимо раздразнение в гласа мъжът.

Мариам каза, че не знае на кого другиго да се обади.

— Простете. Знам, че имате по-важни работи на главата, но е въпрос на живот и смърт и затова звъня.

— Не го познавам. Киното отдавна е затворено.

— Може да има някой, който да го знае, някой…

— Няма.

Мариам затвори очи.

— Моля ви, братко. Става дума за деца. За малки дечица.

Последва дълга въздишка.

— Може би някой там…

— Има един градинар при нас, който, мисля, открай време живее тук.

— Да, попитайте го, моля ви.

— Обади се утре.

Мариам обясни, че е невъзможно.

— Имам този телефон само за пет минути. Не мога… Нещо изтропа и Мариам помисли, че мъжът е затворил. Но дочу стъпки, гласове, далечни клаксони на коли и някакво равномерно бръмчене, може би от вентилатор. Тя премести телефона на другото си ухо и стисна очи.

Спомни си как Джалил бръкна усмихнат в джоба си.

„Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече.“

Медальон във формата на листо и висящи от него парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.

„Сложи го, Мариам джо.“

„Какво мислиш?“

„Мисля, че приличаш на кралица.“

Минаха няколко минути. После се чуха стъпки, скърцане и щракване.

— Познава го.

— Така ли?

— Така казва.

— И къде е? Знае ли къде е Джалил хан? Последва пауза.